Слънцето още се прозяваше, когато боцманът и Псето влетяха като хали в каютата на капитана.
— Кептън!
— Събуди се, Кептън!
— Какво има? — изпразненият от съдържание поглед на капитана се рееше из каютата. — Каква е тази суматоха?
— Тод Фъштън и хората му са се изпарили — отвърна боцманът. — Откраднали са картата, взели са каквото им е нужно — вода, храна, мускети, барут, ром и са повредили румпела на кораба, за да не можем да отплаваме.
— Всички до един? — грабна чашата от масата капитанът и я пресуши. — Дори капеланът?
— Всички до един, Кептън — потвърди Псето. — Дори и капеланът.
— Без Хлапето и Йоланда — побърза да поправи малката неточност в думите му боцманът.
— И кога са офейкали?
— Вероятно призори — отвърна боцманът.
— И колко ром са заграбили?
— Много — изстреля Псето.
— Не е важно колко ром са заграбили, Кептън — напрегна се боцманът, — а че на острова ще броди враг, който рано или късно ще пожелае да се отърве от нас, за да запази и кораба, и съкровището само за себе си.
— Не е важно? — заби юмрук в масата капитанът. — За мен е важно, Митс, защото са плячкосали моя ром и са отхапали залък от моята чест. Не, Несъразмерния, а самият дявол ще накаже тази разпасаната пасмина, тези жалки нехранимайковци, тези… безмозъчни нищожества за неразумната им постъпка.
— Сега сигурно ни се присмиват, но… — озверя погледът на Псето — скоро ще ближат люти сълзи!
— Нима думите на Ромео, Псе, не възпяват най-добре предстоящото им нещастие?! — издуха се гърдите на капитана и устата му започна да подрежда думите: „He jest at scars that never felt a wound“8 („Този, който се надсмива над белега не познава какво е рана!“)
— Не познава, Кептън!
Трета част
Предизвикателствата на Карукера
Първа глава
Тод Фъштън и Черепа влизат в спор
Тод Фъштън очевидно познаваше „Залива на костенурките“ като зъбите в устата си. С помощта на лунната усмивка и накичените по небето звезди, той успя да преведе всичките си хора на брега още по мръкнало. Щом скриха лодката в джунглата, те се отправиха към възвишението в западния край на залива. Вървяха по водата, за да не оставят следи по пясъчния килим, а когато стигнаха полите на възвишението се закатериха по ронливия му склон.
Черепа пренебрегна волята на другарите си и самоволно избра две места за наблюдение. Предвид тънките снаги на какаовите дръвчета, първото изглеждаше рисковано, що се отнася до успешното прикриване, но пък откриваше гледка към целия залив. Второто, което гледаше към кораба, се намираше между боричкащите се клони на едно червено тити, в което човек трудно би забелязал и слон.
— Тоди! — подритна го Гал О’ Гор. — Събуди се, по дяволите!
— Тръгнаха ли? — ококори очи Тод Фъштън.
— Назлъндисват се още — отвърна Ян Стоунец.
Тод Фъштън се изправи и загради с поглед дружинката, която се поклащаше пред него.
— Какво сте ми се сбрали такива? — попита той.
— Трябва… — пристъпи едни гърди напред Черепа — да обсъдим… стратегия за действие.
— Какво има да обсъждаме толкова? Ще действаме както се разбрахме!
— Нищо не сме се разбирали — изсумтя Черепа. — Или поне никой не ти е давал съгласието си.
— Нима не се разбрахме да ги оставим да намерят съкровището и чак тогава да се избавим от тях? — потърси с поглед по-колебливите от отбраната група Тод Фъштън.
— В главите на повечето от нас бродят други мисли, Тоди — обади се мистър Камън.
— И какво по дяволите броди в проклетите ви глави?
— Първо ти не си никакъв капитан, че да ни редиш какво да сторим — поде Пасѐ Д’Ериш. — И второ…
— И какво сте решили да сторите? — прекъсна го Тод Фъштън. — Да се отървете от мен?
Черепа присви змийските си очи и издутата на челото му вена се провря между веждите му.
— От днес насетне решенията ще ги взимаме дружно! — процеди той през зъби.
— И какво решение взехме „дружно“? — попита с ирония в гласа Тод Фъштън.
— Мислим — пое думата Бярн Чослинг — да прочистим терена и сами да си намерим съкровищата.
— Мислим… сами да го намерим, значи!…
— За какво са ни ония трима негодници и тая… напудрена кокошка? — наду гробовен глас Пааво Коси.