— Коси е прав — подкрепи го Пасѐ Д’Ериш. — Наследството на инките ни принадлежи по право и е смъртен грях да го делим с враговете си.
— Защото пазят знания в главите си! Защото с умове като орехчета, не съкровищата, а сянката си дори не можете да откриете, празноглавци такива! — бълваше лава устата на Тод Фъштън. — Ето затова са ни нужни!
— Глупаци ли ни наричаш? — плъзна се ръката на мистър Камън към камата в пояса му.
— А не сте ли? — закрачи по протежение на редицата Тод Фъштън. — Колко от вас, умници такива, могат да напишат трите си имена и родното място без грешка?
— Стига вече, бръщолевици! — озъби се Черепа. — Мнозинството взе решение и твоят глас не струва.
— Аха… Значи на това му викате „дружно“ вземане на решения? Да решите вместо някой друг?
— От днес Черепа ще има последната дума — обяви Бярн Чослинг с гръмък глас.
Обвит в пурпурната аура на властта, Черепа открито демонстрира своето превъзходство, разголвайки уродливата си усмивка до дяволска гримаса.
— Отърваваме се от капитана и досадната му компания и прибираме съкровищата само за нас — ликуваше гласът му. — Аз казвам: Всеки с равен пай!
— Всеки с равен пай! — повториха вкупом всички.
— Правете каквото щете — присви устни Тод Фъштън, — но знайте, че рано или късно дяволски ще съжалявате. Защо забравихте за проклятието?
— Това са бабини деветини! — запени се Пасе Д’Ериш. — Говорещи русалки, кръвожадни октоподи, кракени, прокълнато злато и куп още небивалици.
— Решението е взето, Тод Фъштън — протегна ръка към групата Черепа. — Картата!
— Ето я — подаде му рулото Ян Стоунец.
— Аз като казвам, че кратуните ви са кухи, вие си мислите, че шега си играя!
— Отбирай си приказките, Тоди! — изръмжа Черепа.
— Тази карта не плуваше ли в мазнина? — заклати невярващо глава Тод Фъштън.
— Подмених я още сутринта — отвърна Ян Стоунец. — Ония глупаци я криеха в мазнина, ама аз я обърсах, навих я на руло и я мушнах в една от лодките.
— Глупаци викаш! — засмя се Тод Фъштън. — И как ще разгънеш сега картата?
— Защо да не може да се разгъне — наежи мустак мистър Камън. — Я дай на мен!
— Защото в главата на дърводелеца дрънчат само трески и пирони — рече със задоволство в гласа Тод Фъштън. — Картата цял ден се е пекла на върлото слънце и сега е твърда като гьон. Ако се опитаме да я отворим, ще я раздробим на трохи и буква не ще можем да хванем от нея.
Думите на Тод Фъштън сякаш се завързаха на моряшки възел около врата на Черепа. Той едва преглътна напоения с отрова въздух. Кокалчетата на пръстите му запращяха в ужасяващо предупреждение за варварска саморазправа. Погледът му зашари от картата към самодоволната физиономия на Тод Фъштън и обратно.
— Дай ми картата, негодник такъв! — издърпа я той грубо от ръцете на Ян Стоунец.
— Ето тук се държи още мека — изпелтечи Ян Стоунец.
Пръстите на Черепа нервно се мушнаха в пролуката на навитата на руло карта, тя изпращя и се пръсна на няколко парчета. Той загуби самоконтрол и ръцете му се увиха като дива лоза около врата на виновника. Челюстта му се разбунтува и слюнките полетяха към лицето на дърводелеца.
— Ти, вмирисан трюмен плъх! — насичаше думите на трески гневната му брадичка.
— Ама… ти ми нареди… само да я взема…
Тод Фъштън и Пасѐ Д’Ериш се намесиха и разделиха Черепа и Ян Стоунец малко преди очите на дърводелеца да опразнят леговищата си.
— Заслужаваш да те обесим на дебелото ти черво — заплю го Черепа в лицето — и да те провесим на някоя палма за назидание на всички глупаци.
— Ето че прозорливостта на Ян Стоунец — подгъна устни в ехидна усмивка Тод Фъштън — не ни оставя друг избор, освен да следваме капитана.
— Тръгнаха! — долетя глас от наблюдателницата.
Слънцето срамежливо надничаше зад паравана на безкрайния хоризонт и обливаше „Залива на костенурките“ с румените си багри. Ранобудните чайки се плацикаха във водата и проглушаваха околността с необузданите си крясъци. Кралските терни с безразличие наблюдаваха търчащите около тях малки. Те забиваха оранжеви клюнове в лъскавите си жакети, за да извършат сутрешната си хигиена. В западния край на залива, току до подстъпите към възвишенията, вирееха ниски дървета, от които често излитаха диви гълъби подредени в боен строй. По цялото протежение на пясъчния сърп стърчаха рошави палми окичени с огърлици от кокосови орехи.
Псето и боцманът гребяха в стегнат ритъм. Госпожица Йоланда протягаше в едната си ръка чадър на цветя, а с другата махаше ветрило пред лицето си. Хлапето донареждаше инвентара и провизиите в платнените денкове.