— Абсолютно непознати за него! — зацъка с език Псето.
— За които очевидно дори не е и подозирал, господин Доди — включи се Йоланда.
— Е, какъв е тоя свинар, да не угади, че свинята е надула тумбака? — усъмни се Псето. — Все едно да не можеш да различиш дебелата от бременната жена!
— Несъмнено по цял ден се е наливал с ром — вметна Хлапето с поглед прикован в капитана. — Какво друго?
Псето опипа главата си и след като си помириса пръстите, разяреният му вой полетя към небето:
— Bliddy skurry drappit ’er thingmies only ma heid. (Проклетата чайка се изцвъка на главата ми.)
— Ето, там ни чака удобно за акостиране място — протегна ръка капитанът. — Греби, Псе, греби, че корпусът на Несъразмерния се е разсъхнал като пробита каца!
Боцманът и Псето загребаха дваж по-енергично и не след дълго лодката целуна златните устни на острова. Щом разтовариха вещите, те я издърпаха на сушата и я обърнаха с носа към водата. После запотени и задъхани, всички потърсиха закрилата на палмовата сянка.
— Тая жега така ме пали на ром — изпръхтяха устните на капитана, — че…
— С такава любов съзерцавате бъчонката, капитане — подухна Йоланда в пораздърпаното си деколте, — че всяка жена би завидяла за вниманието, с която я дарявате.
— Човек, госпожице Йо — забоде я с поглед капитанът, — има два важни момента в живота си. И те не са, когато се ражда в болка и умира в самотия, а когато истинската любов идва като фея и си отива като вещица!
— Да отдъхнем за миг и да скроим план — рече боцманът.
— От душата ви блика поезия, капитане! — сгъна колене в лек поклон Йоланда.
— Ами Тод Фъштън и главорезите му? — просна се по гръб върху пясъка Псето. — Откраднаха картата! Ограбиха провизиите! Защо им е да ни оставят живи?
Боцманът свали елека и разкопча ризата си. Потта проблясваше по напрегнатите му мускули.
— По моему няма да рискуват атака, преди да сме открили съкровището — рече той.
— Ще оставят прокълнатата част за нас! — събу обувките си Хлапето и пръстите му заиграха на воля.
— Когато обаче се домогнем до него — продължи боцманът, — ще ни трябва истинско чудо, за да се измъкнем богати и едновременно живи от тоя остров.
— Стъпвайки по логиката, заключението ти, Митс, носи своята тежест — съгласи се капитанът. — Това обаче не значи, че не трябва да ги държим под око.
— Ама ние дори не знаем къде са се дянали — заоглежда се Хлапето.
— Пая си залагам, че ония мерзавци ни шпионират от възвишението на запад — рече капитанът. — Нека имат пряка видимост към нас, за да ги държим на разстояние. Скрием ли се от тях и ние няма да знаем къде се спотайват.
— А ако ни нападнат? — попита Йоланда.
— Ако ни нападнат — изръмжа капитанът, — то тогава ще напоим острова е кръвта им!
— Ама ние сме… — запецна Хлапето — само петима.
— Дяволът си знае работата, Хла… — задави се на последната сричка капитанът.
— Gee ae bliddy hauch, Cap’n! (Кашляй, Кептън!) — потупа го Псето по гърба.
— Сливиците ми залепнаха една за друга и проклетите думи се закеркенечиха в сухото ми гърло — изви врат към бъчонката е ром капитанът.
— Още няма пладне — замаха с ветрилото Йоланда, — а вятърът сякаш долита от отворена пещ.
— Права сте, госпожице Йо — рече капитанът. — Без достатъчно ром в кръвта, минутите се нижат мъчително бавно по броеницата на времето. Да го пришпорим малко, а?
Псето притича за бъчонката и напълни насмолената кожена чаша до ръба. Когато капитанът наля рома в устата си, чашата тръгна на обиколка из ръцете на останалите.
— Само да пробудим въображението си — предупреди ги боцманът, преди да отпие.
— Митс — поде капитанът, — хвърли малко светлина върху тъмните ъгълчета на съкровището!
— По моему трябва да тръгнем от най-незначителния на пръв поглед текст. Този татуиран най-отгоре.
— Разплитането на всяко кълбо с проблеми започва именно от най-малкия възел — кимна капитанът.
Боцманът погледна към Йоланда, сякаш да потърси отговора в загадъчните ѝ очи.
— Текстът гласеше следното: „Мънисто до мънисто, до мънисто, а то остана в края на гердана“ — рече той.
— Мисля, че става дума за… последователност — обърна се тя към Хлапето. — Помниш ли имението в Девън, там, където в езерцето имаше беседка?
Пълната до ръба чаша се разплиска в трепереща ръка на Хлапето. Погледът му се гмурна в огнената течност.
— Как да не помня — отпи жадно то и облиза устни. — Всеки следобед там пиехме чай и похапвахме бисквити.
— До беседката се стигаше по едни гладки камъни подредени в пътека над водата — започна да ги чертае по пясъка Йоланда. — Те подаваха гърбове в редица и ако само един липсваше, нямаше как да прекрачиш до следващия и съответно да стигнеш до беседката, без да се намокриш.