— Значи ако пропуснем и една стъпка, то няма да можем да стигнем до края, така ли?
— Поздравления, Псе! — рече капитанът. — Най-подир и ти успя да сглобиш адекватен въпрос.
Боцманът се изправи и започна хаотично да крачи по димящия пясък.
— Именно това е! — закова той на място. — За да стигнем до истинското съкровище, трябва да следваме последователността на загадките, а не да ги разрешаваме безразборно. Но какво ли, за бога, ще се крие зад първите три от тях?
— Ами… В първите три места ще има по един-два сандъка със злато, а накрая ще са дузина…
— Въображението ти, Псе, е като на новороден холандец. Празен лист хартия, друже! Не забравяй, че говорим за наследството на инките!
— Ама и аз съм един, Кептън! — укори се Псето.
Капитанът затвори очи, протегна ръце и пръстите му палаво зашариха във въздуха. После подхвана гатанка:
— Блести като безброй слънца и по-нежно е на допир от кълките на уелска девственица. Що е то, ако пък не е…
— Злато — ухили се Псето.
— А какво гласеше първата загадка? — попита Хлапето.
Боцманът бръкна в джоба си и изкара пожълтял, намачкан лист хартия. Разтвори го и зачете:
— Този воин… — започна да оформя въображаеми фигури във въздуха Хлапето. — Трябва да е нещо, което се вижда и вероятно… стърчи.
— И как се добра до този умопомрачителен извод? — поглади брадата си капитанът.
— Както в природата, така и в мислите на хората се гнезди логика — отвърна Хлапето. — Ако воинът е три инчов и е скрит под камък. Кой ще го види? Дори и самият капитан Суейн трудно би го намерил при нужда. В крайна сметка, тоя, който е измислил всичко това, се съревновава с онзи, който евентуално би искал да му отмъкне съкровището. Тук… става дума за логическа битка, кой е по-умният, по-хитрият.
Гневът в очите на капитана се задържа достатъчно дълго, за да ги превърне в две туптящи болки.
— Контето от Бристол! — изръмжа той. — Кълна се в рогата на дявола, че ще разнищя на конци малоумните загадки на испанския мерзавец!
— Att belly-gut Spanish futret wull birn en hecklebirnie! (Тази алчна испанска невестулка ще гори в ада!)
— Нямаме цялата луна на разположение! — плесна с ръце боцманът, подканяйки ги да стават. — Да вземем каквото ни е нужно и да се гмурнем в зеления океан, за да видим какви тайни крият дълбините му.
Капитанът замаза потта по челото си с длан, а гальовният му поглед отново прегърна бъчонката с ром.
— Вие, джентълси, вървете! — рече той. — Право е, че обстоятелствата ни притискат с наглостта на пияна французойка, но в тая проклета жега… дама е кралска одежда и еднокрак левент… Ние с госпожица Йо ще останем да вардим багажа, че току-виж някой извратеняк е проявил неблагоразумието най-безсрамно да източи соковете на моята дървена метреса.
Втора глава
Капитанът разголва миналото си
Боцманът, Псето и Хлапето се освободиха от досадните дрехи, запасиха се с вода, провериха готовността на оръжията си и се мушнаха в лабиринта на джунглата.
Въпреки че на няколко пъти погледите им се завързаха, нито Йоланда, нито капитанът предприеха опит за размяна на думи. И тъкмо когато главата на капитана започна да клюма, тя наруши мълчанието:
— Очевидно не се чувствате по мъжки комфортно в присъствието на млада дама?
— Ъъъ — сепна се капитанът.
Йоланда повдигна долния край на роклята си малко под коляното и босите ѝ крачета заприпкаха по парещия пясък към водата.
Линеещият поглед на капитана се съживи и се затича подире ѝ като хрътка.
— „Frailty, the name is woman!“9 („О, слабост, името ти е жена!“) — откъсна се тежък стон от устата му.
— Какво казахте, капитане? — вдигна поглед тя. — Не ви чух от тези… досадни чайки.
— Вълшебни думи, госпожице Йо, родени изпод перото на лебеда на Ейвън.
— Оставете Шекспир сега! — нагази тя във водата и блажена усмивка украси лицето ѝ. — Питая странното усещане, че присъствието ми някак си ви провокира да мълчите. Изглеждате доста по-различно, отколкото когато сте сред… как да го поставя… други хора… публика!