— Само на 22 години, госпожице Йо.
— Тайбърн? — погледна към прелитащото над нея ято диви гълъби тя. — Това не е ли онази улица в северозападния край на Лондон, малко над Гроувнър скуеър?
— Именно там са издигнати сцените за крадците, убийците и изнасилваните, госпожице Йо. Екзекуциите се извършват по пладне, ден известен като Свети Понеделник. Още преди на напуснат Нюгейт, актьорите, чиято роля се играе само веднъж в живота, чуват траурния вой на Сейнт Сепълкъ, а когато отворят портите на зандана, първото което виждат са черните ковчези строени за тях. След това те биват качвани на каруци и поемат по последното си пътуване.
— Защо ми разказвате всичко това?
— От Нюгейт покрай Холборн и Сейнт Джайлс до трикраките бесилки на Тайбърн са само две мили, но се минава за няколко часа, защото улиците са препълнени със зяпачи. Така както и по пътя към наказателния док на Темза и тук осъдените пазят право на последно питие. Те спират или на Мейсън Армс или на… Боул Инн и след като гаврътнат последното си земно пиене, се провикват към насъбралите се около тях кибици: „На връщане ще ви почерпя по една пинта, момчета!“.
— Значи имат смелостта и да се шегуват? — звучно изхълца Йоланда. — Простете, капитане!
— Едни от последните думи на осъдените — ритуал, който кара кибиците в кръчмите да се почувстват като част от спектакъла на смъртта. До четири часа екзекуциите трябва да са приключили и осъдените да са се принесли във вилаета на дявола — спихна гласът му изведнъж. — Точно по този начин си отиде и Джак Джентълмена. И малкият Мафи много плака, госпожице Йо, защото стоеше там, пред проклетите трикраки чудовища.
— Колко нехуманно звучи всичко това! — замига тя, за да отпрати напиращите сълзи.
— И знаете ли кого гледаше Джак Джентълмена, докато се бореше за последна глътка въздух?
— Кого?
— Мен.
— Вас?
— Не си мислете, че се опитвам да си присвоя от славата на моите съвременници!
— Нищо подобно — отвърна тя. — Но какво прави едно осем-девет годишно хлапе по… всички екзекуции?
— Година преди грандиозния спектакъл, през онзи дъждовен ден, прекаран на очуканите маси на „Черния лъв“, след като с благоволението на стария Крокс ударих първата си глътка ром, именно аз разкрих истината на Момъка Джак.
— Истината?
— Истината, че животът трябва да е като дъгата — кратък и изпъстрен с всичките ѝ цветове, отколкото като полярна нощ — дълъг и мрачен!
— Силата на мъдростите ви, капитане, биха засрамили дори и умове като Сенека. Ако трябва обаче да останем коректни към първоначално отворената тема, бих желала само да обобщя, че сънищата определено пренебрегват разума.
— Всички сме поканили дявола в душата си. Но успокойте съвестта си, госпожице Йо. Никой създател не убива собственото си творение, ако то му служи вярно!
— Животът е миг от вечността. Но този миг е твоят свят. Съответно господар в него си…
— … Ти — проехтя зад гърба ѝ гласът на боцмана. — Виждам, че добре се спогаждате.
— Какво стана, джентълси? — изправи се капитанът. — Какво по дяволите открихте?
Боцманът обви ръце около хълбоците на Йоланда и понечи да я целуне по шията, но тя се изплъзна от обсега му без дори да се обърне към него.
— Мисля, че го от-крих-ме, Кеп-тън — лепеше по небцето езикът на Псето.
Капитанът побърза да напълни насмолената чаша е ром и му я подаде.
— Ето, друже. Напой си думите!
— Островът изглежда не е голям. Когато се качихме на онзи висок хълм там — посочи островърхата скала Хлапето, — го огледахме почти целия.
Боцманът потърси отговор за раздразнението на Йоланда във виновните очи на капитана, но не получи друго, освен повдигане на вежди.
— Ако търсим нещо масивно, както предположи Хлапето, това, което от тази страна на острова може да изиграе воин, е един огромен вечнозелен дъб в едно голо поле — рече той. — Короната му е с големината на буреносен облак, а клоните му се вият като косите на Горгона.
— Munt-lyke aik, att is! (Дъб, като планина голям!)
— „Един единствен воин го пази“ — припомни им част от загадката Хлапето.
— Ами онзи кантар и… златния пир? — попита капитанът. — А пълчищата от ада?
— Разобличим ли веднъж дъба като воина, който пази съкровището, мисля, че другите неща ще се разкрият сами — отвърна Хлапето.
Боцманът надигна бъчонката с вода и жадно започна да лочи от нея. Щом обърса уста рече:
— Утре ще огледаме другия край на острова и ако не намерим нищо, което да е по-внушително, значи воинът ще да е огромният вечнозелен дъб.