Йоланда посочи към безжизненото тяло на животинчето, което висеше на кръста на Псето.
— Зайче ли е? — изписа се ужас на лицето ѝ.
— Агути, милейди — нахили се Псето. — Изтрясках го в кратуната само е един изстрел.
— Не е ли жестоко да отнемете живота на такова мило създание? — закри тя очи с ръце.
— А не е ли жестоко, коремът ми да скрибуца — облиза се Псето, — а да не съм влюбен?
— Влюбен? — изразяваше недоумение изражението ѝ. — Светът, в който съм попаднала ме задушава с примитивните си методи за оцеляване и… съблазняване!
— Дори скромен и смирен, милейди, човек винаги е на върха на хранителната верига! — разшаваха се ноздрите на капитана. — Вече долавям аромата на печено.
— Дори няма да вкуся от него — обърна се тя, за да потърси утеха в прегръдката на вятъра.
— Всичко наред ли е? — попита я Хлапето.
Псето вдигна двата си показалеца и ги размърда като уши на главата.
— Spikkin ’boot mappies… D’ya ken, mileddy, fit wye eih moppie lugs be sae lang? (Като стана дума за зайци… Знаете ли, милейди, защо ушите на зайците са такива дълги?)
— Прощавайте, но не разбрах и думичка от това, което казахте, господин Доди — изплези му се тя и сладкото ухание на ром се разнесе от устата ѝ.
— Псето попита дали знаете, защо ушите на зайците са толкова дълги? — усмихна се боцманът.
— За да чуват по-добре и да се пазят от хищниците — едва се измъкнаха от устата сърдитите ѝ думи.
— Грешка, милейди — отвърна Псето. — Понеже предните им крака са по-къси, ушите им са дълги, за да могат да се чешат по задника, когато ги засърби.
Всички, освен Йоланда, изпаднаха в гръмотевичен смях.
Четвърта глава
Самотният воин
Вечерта капитанът и хората му си накладоха огън и изпекоха в него малкия гризач, както и няколкото яйца от водна костенурка, които успяха да изровят от пясъка. Въпреки че Йоланда се зарече да не сложи и залък в устата си, тя не удържа обещанията си. Първо яде от костенурските яйца, а после опита и от месото на бозайника. Упорито отбягвайки погледа на боцмана, след няколко гълтока ром тя най-сетне се осмели да го издърпа настрани, за да си изяснят тъмната част на неговото минало. Разговорът не свърши работа, но чувствената целувка по лебедовата ѝ шия очевидно я накара да забрави всичките му прегрешения.
Сдобряването им покачи градуса на настроението и капитанът поддържа жарта на разговора за съкровището под опеката на насмолената чаша чак до полунощ. Решиха да не оставят постови, а хубаво да се наспят.
На сутринта капитанът бързо изръчка всички да стават. Докато стягаха багажа, госпожица Йоланда поиска малко време за женски задължения по тоалета си и се отдалечи, за да се шмугне в шубраците до едно малко поточе. Малко след това Хлапето я последва.
— Тия двамата започват да посаждат съмнение в мислите ми — присви око Псето.
— Какво битува в главата ти, Псе?
— Играят цирк, Кептън, но не мога да угадя с капитан Суейн ли са, е главорезите му ли, или с баща си…
— И кое те води натам? — попита боцманът.
— Доста често ги сварвам да се усамотяват и да си гукат като… гълъбчета.
— Деца! — нарами бъчонката е ром капитанът. — Но дръж ги за всеки случай под око!
— Да се приготвяме за тръгване! — рече боцманът.
Хлапето разчекна един храсталак и се провря през него, за да се отправи към Йоланда. Клекнала до криволичещото поточе, тя мокреше една кърпа и бършеше снежнобелите си ръце. Тялото ѝ се поклащаше като стебло на орхидея, очите ѝ искряха като цвят на ягода. Насекомите жужаха около нея сякаш нямаха търпение да я вкусят. Гласът на ручея наподобяваше най-нежните тонове на флейтата. Кантото на птиците допълваше идилията на един вълшебен свят.
— Наспа ли се добре? — спусна се гласецът ѝ по течението на потока.
— Защо се опитваш да удавиш мечтите ми в океан от поквара? — полетяха към нея тричавите му думи с дъх на прегорели чувства. — Защо не…
Тя се обърна и го изгледа някак си равнодушно. Краката му тъпчеха върху разцъфналите цветя с варварска злоба. Зъбите предъвкваха неродените думи. Лицето му се гънеше в уродлива маска. Юмруците помпаха кръв във вените.
— Не драматизирай, моля те! — извърна глава тя и продължи да изцежда парцала върху ръцете си.
— За вас, жените, животът е просто театър в няколко действия. Аранжирате букет от пъстри лъжи, за да си проправите път през джунглата на времето за сметка на… Защо не им разкри истината?