— Ти също излъга, че си на 19 години.
— Безобидна лъжа.
— Няма безобидна лъжа! И за коя истина говориш?
— Истината, че не сме брат ѝ сестра. Че преди баща ти да те натресе в ръцете на капитан Суейн…, ти прие да станеш моя съпруга. Че ние се обичаме!
— Да, обичахме се — изправи се тя и в очите ѝ заплуваха спомени. — Обичахме се, докато ти не развали магията. Колко пъти прощавах прегрешенията ти? Каква глупачка съм си аз! Ти се разкайваше до момента, в който алкохолът и евтините забавления не обладаваха отново сетивата ти. Чувствата залиняха много отдавана, Исо. Не мога да имитирам любов! Да, искаше да се качиш на „Рагнарок“, за да се грижиш за мен. Позволих ти! Да, скрих те зад куп лъжи, но…
— Знаеш ли как се чувствам, когато очите ми стават свидетели на това блудство, онова плямпало Крази Митс да те докосва с гнусния си поглед — пламтяха от ревност очите му. — Знаеш ли как се чувствах в бъчвата? Оживях заради теб, Йоланда.
— Дори когато те върнах на беседката в Девън, мислите ти се гмурнаха в поредното канче ром, а не в спомените на нашата любов. От сутринта се наливаш с алкохол!
— И ти не си светица!
— Да, понякога близвам няколко глътки, но…
— Позволи ми да се боря за обичта ти, Йоланда! — клекна той на коляно и се разрида. — Аз съм от благородно семейство. С мен бъдещето ти ще искри в пурпурни цветове! Онзи опърпан пират ще те зареже на първото пристанище. Кълна се! За него жените са парцал, с който бърше нечестивото си его. Ще го убия! Кълна се!
— За бога, Исо! Овладей ума си!
— Тогава нека останем само двамата на този остров! Или да се присъеденим към Тод Фъштън — щураха се напосоки мислите му. — Капитанът и проклетата му компания скоро ще легнат мъртви от ръката на…
— Искам да откупя свободата си!
— Да откупиш свободата си?! От кого?
— Предлагам ти сделка.
— Сделка!
— Цял живот си мечтал да се преселиш в Париж и да предложиш живота си на тамошната бохема. Да пушиш цигарета по изисканите кафенета, да усъвършенстваш уменията си на рояла, да търгуваш с картини. Знам, че си готов да платиш висока цена за всяко ново усещане!
Той се изправи и я погледна в очите. Лицето му се разкриви от порочна усмивка.
— И какво предлагаш?
— Моят дял от съкровището. Той ще ти предостави свобода далеч от отровните мини на баща ти.
— Твоят дял от съкровището! Та първо, не се знае, дали ще го открием. И въобще има ли нещо ценно в това, което е заровил онзи подлец.
— Мисля, че боцманът и капитанът са достатъчно умни, за да се справят със загадките, а що се отнася до съдържанието на съкровището…
— Какво?
Тя изкара малко, замъглено в единия край огледалце и започна да оправя буклите си.
— Веднъж под формата на шега попитах капитан Суейн би ли ме разменил с това, което крие на Карукера — рече тя. — И знаеш ли?… Той първо се озадачи, че знаех за острова и заровените му съкровища, а после…
— После какво?
— Отговори ми с най-алчната си усмивка!
— Хъм… — замисли се Хлапето. — Щом не мога да те имам, ще приема сделката. Ще продължа да се преструвам на онзи наивен хлапак, който не разбира живота. Да говоря като селяк и да… Но, не обещавам, че когато всичко това свърши, Крази Митс няма да си получи заслуженото!
— Умолявам те, Исо! Не игнорирай здравия разум!
Когато двамата се върнаха в лагера, Псето започна да ги отрупва с въпроси:
— Защо се забавихте толкова? Какво правихте? За какво си говорихте?
Хлапето пренебрегна червивото му любопитство и посочи нещо в далечината.
— Намерих нещо много странно, ей там — рече отново със своята типична младежка наивност той.
— Какво е то? — попита боцманът.
— Една кокошка без глава — отвърна Хлапето. — Червена, като тези в кафезите от трюма на „Рагнарок“.
— Тод Фъштън и хората му! — закатери се по възвишението погледът на капитана.
— Време е да вървим! — рече боцманът.
— Не знам как тия празноглавци си мислят, че ще надхитрят Несъразмерния — додаде капитанът. — Всеки техен ход е предвидим и за слепец. Дори и оттук мога да прочета алчните им мисли и да надуша прикритото им като лоялност лицемерие.
Боцманът поведе колоната, а след него в редица по един се наредиха и останалите. Капитанът се тътреше най-отзад, като често спираше, за да утолява жаждата си. След като прекосиха един обраснал от гъсти лиани терен, те се озоваха в равнинна част. Започнаха да си проправят път през ниски и сухи трънаци. Тук-там зеленееха алое вера и бодлив крушовиден кактус, който с червените си плодчета и жълти цветчета предизвика Йоланда да клекне и опознае аромата му. След това се спуснаха по един стръмен баир, който ги изтърколи до коритото на малка, но доста сърдита река, откъдето по люлеещ се въжен мост продължиха похода си на север.