Щом зърнаха вечнозеления дъб, те се разделиха на две групи. Боцманът и Псето се запътиха на запад, откъдето се надяваха да огледат непозната част на острова. Хлапето, Йоланда и капитанът се отправиха към огромното дърво. Когато стигнаха до него и стотиците му ръце ги обгърна в хладна прегръдка, те започнаха да го проучват с неприкрито страхопочитание.
Пряко волята на Черепа, другарите му решиха да се придържат към първоначалния план на Тод Фъштън и да не се намесват все още. Те заеха позиция на едно възвишение, откъдето се откриваше всеобхватна гледка и зачакаха.
Боцманът и Псето се върнаха под дървото е пламнали лица и изплезени езици. Многопластовата сянка на короната му им предложи закрила от юмруците на слънцето и те започнаха да се освобождават от прогизналите дрехи.
— Gee’s sum waater, by thunner! Me pipe o’ mine gat brunt! A’m are dry likker dokker! (Дайте вода, по дяволите! Изгоря ми гърлягата ми изгоря! Жаден съм като докер!)
— Какво видяхте там? — попита Хлапето.
— Нищо толкова масивно и да е едно-единствено — надигна бъчонката боцманът. — По дяволите! Празна е!
— Значи няма съмнение, че това е той? — потърси потвърждение Йоланда. — Самотният войн!
— По моему този дъб е очевидец на издигането и падението на карибската цивилизация, и е поне на 1200-1300 години. Висок е не по-малко от 65 фута, а короната му вероятно обхващаща… 17 000 квадратни фута. Дори и всички да се хванем за ръце, пак няма да обгърнем ствола му… Има диаметър 28-30 фута. Залагам си главата, че най-дългият от клоните, които пълзят по земята е над 80 фута — едва оформяше думите сухият глас на боцмана. — Умирам от жажда!
— Хлапе — извика капитанът, — впрегни бъчонката и ела да налеем вода.
През това време Черепа изтръгна далекогледа от ръцете на сащисания Ян Стоунец.
— Какво си мислиш, че правиш, глупако?
— Аз, такова… Гледам да не вземат да изровят съкровището и да офейкат с него, Череп.
— Вчера изтърва закланата кокошка — излая Черепа, — днес им пускаш сигнали. Не си ли даваш сметка, че лупите на далекогледа могат да ни издадат?
— Дали това е онзи воин? — посочи с поглед дървото мистър Камън.
— Съвсем скоро ще разберем, друже — сниши се Черепа зад гърбицата на хълма. — А когато докопаме съкровището, лично аз ще отприщя ада изпод краката им.
Докато боцманът и Псето утоляваха жаждата си, капитанът обикаляше около тях напосоки.
— Никой да не поглежда към възвишението на север! — извика внезапно той.
— Защо? — извърна глава именно натам Псето.
— Тод Фъштън и хората му.
Йоланда разтвори роклята си и седна. Пръстите ѝ се преплетоха един в друг, а тъжната мелодия в гласа ѝ се понесе като пух от глухарче:
— За какво ни е това съкровище, ако то ще внесе в живота ни само нещастие? Не е ли по-разумно да намерим начин да напуснем острова живи, докато не е станало прекалено късно?
— Как мога да се чувствам жив, госпожице Йо — погледна я капитанът в мрачна агония, — когато в джоба ми зее дупка по-голяма от кратера на Попока Тепета?
— Истина е, че рано или късно ще ни нападнат — положи главата си в скута ѝ боцманът, — но…
— Не мърдам от тук без проклетото съкровище — отсече Хлапето.
— Така те нравя, Хлапе! — рече капитанът.
— Искам само да добавя — настоя да доразвие своята мисъл боцманът, — че ако сме достатъчно далновидни, може да надхитрим смъртта и да отплаваме оттук…
— С трюмове пълни със злато — довърши Псето.
— Защо пък не — кимна боцманът.
— А озверелият екипаж на капитан Суейн? — погали го Йоланда по косата.
— На първо време трябва да играем, че не ги забелязваме, за да не си сменят мястото и после да се маем къде ли са се дянали — отвърна капитанът.
— Не са решили не са ни заличили от лицето на земята — измърмори под носа си Хлапето.
— Бихте ли прочели загадката, госпожице Йо? — подаде ѝ пълна чаша с ром капитанът. — Но пийнете преди това, за да смажете басовите си струни.
Тя отпи глътчица, облиза устни и зачете:
Боцманът се изправи, разкърши уморените си плешки и заслони поглед към безкрайното поле.