Выбрать главу

Щом зърнаха вечнозеления дъб, те се разделиха на две групи. Боцманът и Псето се запътиха на запад, откъдето се надяваха да огледат непозната част на острова. Хлапето, Йоланда и капитанът се отправиха към огромното дърво. Когато стигнаха до него и стотиците му ръце ги обгърна в хладна прегръдка, те започнаха да го проучват с неприкрито страхопочитание.

Пряко волята на Черепа, другарите му решиха да се придържат към първоначалния план на Тод Фъштън и да не се намесват все още. Те заеха позиция на едно възвишение, откъдето се откриваше всеобхватна гледка и зачакаха.

Боцманът и Псето се върнаха под дървото е пламнали лица и изплезени езици. Многопластовата сянка на короната му им предложи закрила от юмруците на слънцето и те започнаха да се освобождават от прогизналите дрехи.

— Gee’s sum waater, by thunner! Me pipe o’ mine gat brunt! A’m are dry likker dokker! (Дайте вода, по дяволите! Изгоря ми гърлягата ми изгоря! Жаден съм като докер!)

— Какво видяхте там? — попита Хлапето.

— Нищо толкова масивно и да е едно-единствено — надигна бъчонката боцманът. — По дяволите! Празна е!

— Значи няма съмнение, че това е той? — потърси потвърждение Йоланда. — Самотният войн!

— По моему този дъб е очевидец на издигането и падението на карибската цивилизация, и е поне на 1200-1300 години. Висок е не по-малко от 65 фута, а короната му вероятно обхващаща… 17 000 квадратни фута. Дори и всички да се хванем за ръце, пак няма да обгърнем ствола му… Има диаметър 28-30 фута. Залагам си главата, че най-дългият от клоните, които пълзят по земята е над 80 фута — едва оформяше думите сухият глас на боцмана. — Умирам от жажда!

— Хлапе — извика капитанът, — впрегни бъчонката и ела да налеем вода.

През това време Черепа изтръгна далекогледа от ръцете на сащисания Ян Стоунец.

— Какво си мислиш, че правиш, глупако?

— Аз, такова… Гледам да не вземат да изровят съкровището и да офейкат с него, Череп.

— Вчера изтърва закланата кокошка — излая Черепа, — днес им пускаш сигнали. Не си ли даваш сметка, че лупите на далекогледа могат да ни издадат?

— Дали това е онзи воин? — посочи с поглед дървото мистър Камън.

— Съвсем скоро ще разберем, друже — сниши се Черепа зад гърбицата на хълма. — А когато докопаме съкровището, лично аз ще отприщя ада изпод краката им.

Докато боцманът и Псето утоляваха жаждата си, капитанът обикаляше около тях напосоки.

— Никой да не поглежда към възвишението на север! — извика внезапно той.

— Защо? — извърна глава именно натам Псето.

— Тод Фъштън и хората му.

Йоланда разтвори роклята си и седна. Пръстите ѝ се преплетоха един в друг, а тъжната мелодия в гласа ѝ се понесе като пух от глухарче:

— За какво ни е това съкровище, ако то ще внесе в живота ни само нещастие? Не е ли по-разумно да намерим начин да напуснем острова живи, докато не е станало прекалено късно?

— Как мога да се чувствам жив, госпожице Йо — погледна я капитанът в мрачна агония, — когато в джоба ми зее дупка по-голяма от кратера на Попока Тепета?

— Истина е, че рано или късно ще ни нападнат — положи главата си в скута ѝ боцманът, — но…

— Не мърдам от тук без проклетото съкровище — отсече Хлапето.

— Така те нравя, Хлапе! — рече капитанът.

— Искам само да добавя — настоя да доразвие своята мисъл боцманът, — че ако сме достатъчно далновидни, може да надхитрим смъртта и да отплаваме оттук…

— С трюмове пълни със злато — довърши Псето.

— Защо пък не — кимна боцманът.

— А озверелият екипаж на капитан Суейн? — погали го Йоланда по косата.

— На първо време трябва да играем, че не ги забелязваме, за да не си сменят мястото и после да се маем къде ли са се дянали — отвърна капитанът.

— Не са решили не са ни заличили от лицето на земята — измърмори под носа си Хлапето.

— Бихте ли прочели загадката, госпожице Йо? — подаде ѝ пълна чаша с ром капитанът. — Но пийнете преди това, за да смажете басовите си струни.

Тя отпи глътчица, облиза устни и зачете:

„Когато ръцете на кантара сключат мир, настъпил е момент за златен пир. Един-единствен воин го пази, а духът му лази, лази. 50 ярда от духа, и пътят води към целта. 200 дължини на юг те чакат и 100 на запад, … Ала за кръвта ти млада пълзят пълчищата от ада!“

Боцманът се изправи, разкърши уморените си плешки и заслони поглед към безкрайното поле.