— Не можем да копаем безразборно — рече той. — Нека се пръснем и потърсим нещо, което не се вписва в пейзажа. Нещо, което да асоциираме с дух. Не размествайте нищо. Ако вдигнете камък, оставете го на мястото му, ако намерите дупка на диво животно, не я рушете. Всичко може да има значение!
Капитанът раздаде по още малко ром, след което групата се пръсна в търсене на духа. Огледаха цялото дърво инч по инч. Хлапето се покатери, за да проучи клоните. Псето провери ствола. Повдигаха камъни и храсти, бъркаха в дупки, но не намериха нищо, което да им покаже пътя към отговора на загадката. Накрая се върнаха под сянката на дървото със запенени по гънките усти и се напиха — кой с вода, кой с ром.
— Нека гори в ада онзи кльощав караконджул! — изсумтя в яда си Псето. — Най-малкото ни прави на глупаци!
— Няма да е лесно — рече боцманът.
— Дайте да погледна загадката — протегна ръка капитанът. — Сигурно нещо се крие между редовете.
— Убеден съм, че е нещо очевидно — започна да търка слепоочията си Хлапето.
— Ти само имай късмета да имаш нещо общо с това — заплашително размаха пръст Псето.
— Че какво общо може да има… брат ми е това? — попита Йоланда.
— Само да…
— Псе — извика капитанът, — спри да лаеш и мръдни 2 румба на североизток, че носът ти хвърля сянка по-голяма от трикраката бесилка в Тайбърн и не мога да закова танцуващите пред погледа ми букви.
Псето се обърна, видя издължената си сянка, която отиваше право върху капитана, а после погледна и дървото. Когато очерта с поглед огромната му сянка, той разкри кучешката си усмивка в целия ѝ потенциал.
— Благодарско, Господи, че ми показваш пътя към истината — побърза да се прекръсти той.
— Пак ли изпадна в състояние на религиозна еуфория? — надигна гневен поглед капитанът. — Разкарай задника си оттам, Псе!
— Ама… това е самата сянка! — не смогваше да си поеме дъх Псето. — Воинът! Духът! Лази! Ето! Вижте! Сянката! Огромна! Воинът! Духът! Сянката!
Всички разтегнаха погледи до края на тъмното петно.
— Знаете ли, че… — поде Йоланда.
— Me fantice o’ mine be likker whirl-blast, ay? (Щрака ми фантазията, а?)
— Гръм да се стовари връз празната ти кратуна, Псе! — замига капитанът.
— „А духът му лази, лази“ — скочи енергично боцманът. — „50 ярда от духа, и пътят води към целта“. Точно така, сянката на дървото е… духът на воина!
— Значи, когато сянката достигне точно 50 ярда… — поде Хлапето.
— Копаем и изравяме проклетото съкровище — започна да запрята крачоли Псето.
Боцманът излезе от обсега на короната и започна да оглежда терена. На север и юг от дървото лежаха хълмове, на изток се простираше дълбока равнина и от върха на дървото човек вероятно би видял и океана. На запад се издигаше верига от остри скали.
— Пладне отдавна мина, слънцето върви към своя заник и сянката вече лази на изток. Там обаче стърчат доста високи скали — посочи той към голите чукари, — които скоро ще скрият слънцето и съответно сянката не ще да може да порасте чак до 50 ярда.
— Ама… — нае се Псето.
— Предвид спецификата на терена — продължи боцманът, — мисля, трябва да измерим тези 50 ярда при изгрев-слънце, когато слънцето ще изгрее от изток, а сянката на дървото ще залази на запад.
— Вероятно си прав, Митс, но… — размаха листчето капитанът — не трябва ли първо да разгадаем, какво точно се крие зад това: „Когато везните на кантара сключат мир, настъпил е момент за златен пир“?
— По моему, в основата на това отново е… слънцето — взе една пръчка боцманът и започна да чертае смисъла на думите си в прахта. — Само два пъти в годината слънцето изгрява точно от изток. То се издига на височина колкото е географската ширина на дадена точка, в случая вечнозеленият дъб, и залязва точно на запад на хоризонта.
— И кога са тия дни? — попита Псето.
— Интелектуалната ти елементарност ме заслепява, Псе! — възмути се капитанът. — Митс?
— Дните на пролетното и есенното равноденствие — отвърна боцманът. — През останалото време от годината, изгревът постоянно се променя, което води и до промяна на височината на слънцето спрямо хоризонта и съответно на залеза.
— Значи — поде Хлапето, — ако съм те разбрал правилно, тези 50 ярда трябва да се измерят, когато сянката лази на запад и то точно в един от тези два дни — пролетното или есенното равноденствие, за да няма отклонения.
— Точно така — кимна боцманът. — Когато слънцето изгрее, сянката на дървото първо ще залази по полето и ще стане толкова дълга, че ще се размие. Когато обаче огненото кълбо поеме към зенита си, тя ще започне да се скъсява. Щом се върне на отстояние 50 ярда от дървото, именно там ще да е мястото, откъдето трябва да измерим ония дължини, за които става дума в картата. Трябва да си признаем обаче, че сме дяволски късметлии, защото есенното равноденствие, мина само преди два дни и отклонението ще да е незначително. В противен случай разлика от няколко градуса ще ни отпрати далеч от целта.