Йоланда грабна ръката на боцмана.
— Майната им тогава! — изхълца тя. — Да го направим!
— Ама това е някак… детинско — подаде се на общото вълнение гласът на боцмана.
— Хайде, Митс — потупа го по рамото капитанът. — Всеки носи актьора в себе си. Нека разръчкаме затлачените си мисли и ще видиш как решението на загадката само ще изплува пред проклетите ни погледи.
Боцманът погледна във влюбените очи на Йоланда и усмивката му разцъфна.
— Никога не съм влизал в образ, но… — пое той ръката ѝ — готов съм и за това предизвикателство!
— За да създадем съответното празнично настроение и да спазим церемониалността — поде капитанът, — предлагам Псето и Хлапето да се превъплътят в шаферки.
Капитанът пое инициативата и възложи задачите. Когато приготовленията приключиха, той даде знак обредът да започне. Боцманът и Йоланда се появиха иззад дървото е тържествена крачка, а Псето и Хлапето носеха задната част на роклята. Хлапето държеше ръце възможно най-ниско, а Псето възможно най-високо.
Когато боцманът и Йоланда застанаха пред капитана, той ги посрещна с насмолената чаша в ръка.
— Вие, Йоланда…
— Ди-чет.
— Вие, Йоланда Дичет, дъщеря на корумпирания губернатор на Порт Роял, който един ден ще си плати всичко до последния фартинг, приемате ли във вашия свят тоя добре обучен и образован морски разбойник?
— Да! Да! Да! — сами заръкопляскаха ръцете ѝ.
— Виждам, че фанфарна радост облива сетивата ви — отпи капитанът глътка ром.
— Да! Да! Да! — повтори тя.
— Вие, Крази Митс, още боцманът, който ми спаси кожата край бреговете на Веракрус, нахлузвате ли брачните окови на тази пленителна омайна прелест?
— Ами… Да! Да!
— Проклевам ви да сътворите поне… дузина деца, като едното гордо да носи моето име. И нека оттук нататък, дори и в дни тежки, когато се случи недостиг на ром, да останете все така влюбени, докато наказателният док или самият дявол не изтръгне душата ви. Целунете булката, Митс!
Боцманът и Йоланда се вкопчиха в страстна целувка, след което кръстосаха ръце и отпиха от насмолената чаша.
— Обявявам ви за съпруг и съпруга! — обърса с въздишка потното си чело капитанът. — Можете да преминете към консумация на брака.
Хлапето извърна поглед и изсумтя. Треперещите му пръсти спряха да барабанят по дръжката на камата и посегнаха към канчето с ром.
— А сега да празнуваме! — извика капитанът.
Псето изкара от джоба си една гайдуница и облиза устни, за да ги подготви за целувката с нея.
— Откъде пък се сдоби това? — попита боцманът.
— Намерих го на кораба.
— А умееш ли да свириш?
— Трябва да ти призная, че само шотландците имат гайди и никъде другаде! Така че като шот…
— Всъщност, мисля, че тя е принесена по британските земи от един друг народ.
— Невъзможно! — настръхна Псето.
Всички седнаха на земята в кръг и вдигнаха високо канчета за наздравица.
— И кой е този народ? — побърза да оформи зародиша на нов разговор Хлапето, вероятно, за да отскубне мисли от примката на ревността, която го душеше.
Боцманът отпи и рече:
— Ирландските предания „Lebor Gabala Erenn“ или казано инак „Книга на нашествията в Ирландия“ са написани от един ирландски монах, за да ни разкажат истории, като тази за „Fir Bolg“ или казано инак „Народът на Болгите“.
— Народът на Болгите? — изкриви се в знак на безразличие устата на капитана.
— Та… осем века преди да се роди Исус Христос, с многобройна флотилия, владетелят Немед отплавал от Скития, земите на Болгите, който под перото на някои гръцки летописци носили името и българи, и скити, и сърмати и…
— А какво ще рече… Скития? — попита Хлапето.
— Скитските племена са имали статут на пришълци по онези земи. Доколкото ми е известно на езика на сегашните българи думата „скитник“ означава точно „скитащ се човек“.
— Сигурно са… мургави, не много стройни и с черни къдрави коси? — изведнъж се оживи капитанът. — Тия проклети… сърмата, Митс?
— Сарматите са обитавали западните части на скитската земя, която наричали Бул-Карк — отвърна боцманът. — Представители на иранския нордически тип, те растели големи и здрави мъжаги със светла кожа, изпъкнали носове и светли рижи коси.
— Ъъъъ… — изпусна глухо капитанът.
— И после? — подкани го Хлапето.
— Легендата твърди, че флотилията на Немед случайно се натъкнала на една златна кула по средата на океана и човешката алчност ги накарала да я превземат. Морето обаче се разбунтувало и се разлютила страшна буря. От десетките кораби, останал само този на владетеля Немед със съпругата и синовете му на него. След известно лутане в необятната морска шир, корабът доближил северните ирландски брегове, където попаднал под атаката от фоморийците, които тогава управлявали островите. Немед ги победил в три люти битки, преди да акостира на ирландския бряг.