— Добре, че не обърка краката, Кептън! — рече той.
— Мили Боже! — закри очи Йоланда, провесила се над ковчега. — Скелет!
Всички се наредиха около ковчега.
— Какви дълги ръце и крака! — отмери с поглед целия скелет Хлапето.
— Ръцете му осеяни с вендузи като пипалата на спрут. Краката по-дълги от гротмачтата на ман-о-уор. Пръстите подвити и остри като вили. Прешлените, обръчи на каца. Черепът чист чугун. Гръдният му кош, дънер на баобаб. Косата, диви бурени. Брадата дрянови вършини. Ченето силно като на косатка. Зъбите остри като рога на нарвал. Езикът му едва се побира в устата, размаха ли го не остава винена мушица около него. Нюхът му по-чувствителен от този на вълк, а погледът по-зорък от орлов. Нравът му по-свиреп от тасманийски дявол — обличаше скелета с думи капитанът. — Погледне ли те, мозъкът ти се сковава. Сетивата ти отказват да приемат сътворение, което хвърля сянка от бизанмачтата, та чак до бушрита. Очите му светят като нажежени изумруди. От ушите му пухтят облаци син дим. Ноздрите му сипят огън и жупел. Отвори ли уста, думите хвърчат оттам като гюлета и дълбаят като кратери дълбоки дупки по палубата.
— Нима това е… — закима Псето, — той ли е?
— Анн Ван Сопо!!! — изрече името му с героичен патос капитанът. — Страшилището на плитките морета!!!
— Ann Van Soppo!!! (Ан Ван Сопо!!!) — побърза да се прекръсти Псето. — Gone tae diet o’ wirms! (Умрял!)
— А какво проблясва там под главата? — надничаше през разтворените пръсти на ръцете си Йоланда.
Боцманът повдигна леко черепа с лопатата и под него се облещи едно прашасало огледало. След като изследва всеки инч под скелета, той измъкна внимателно огледалото, проучи го от всички страни и рече:
— На задната му страна е надраскано: „Следвай слънцето“.
— Следвай слънцето ли? — попита Хлапето.
Боцманът се обърна назад и погледът му се затича по обраслата с мускатови храсти криволичещата пътека, която се вливаше в джунглата.
— По моему… — подхвана той, — това е нишан да продължим на запад!
— И какво идва да рече всичко това, Митс? — нагрочи се капитанът. — Решихме първата загадка е цената на половин бъчонка ром, а не открихме и пени!
— Ако е това, което си мисля и на другите две места не ще да открием никакво съкровище.
— Ама как така? — попита е напрегнат глас Хлапето.
— Ако успеем да разгадаем следващите две загадки — поде боцманът, — най-вероятно в тях ще намираме само предмети като това огледало, които предполагам ще са нужни за решаването на последната загадка.
— Значи наследството на инките — заклати глава Псето, — се спотайва… най-накрая!
— Млъкни, куче краставо! — сряза го капитанът. — С „Огнения дракон“, сега на дъното на океана лежи и моята чест. Вместо да си редя на купчини златните дублони и да се гушкам в пазвата на Каня, аз съм се изправил като посмешище пред мощите на Неприятния холандец!
— Аз съм един… — посърна изведнъж Псето и сведе поглед — некадърен… и…
— Отърви се гнилите мисли, Псе! — рече капитанът загледан в разтушканите кокали на Анн Ван Сопо. — Падението на човешката душа започва именно със самосъжалението!
— Трябва да си призная, че…
— Шъъъъъъът! — постави ръка върху зеещите очни ями на черепа капитанът. — Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите!!!
Шеста глава
Йоланда се промъква в миналото на Псето
Капитанът не можа да мигне цяла вечер. Отразявайки лунната светлина очите му проблясваха като на пума. В устата му вреше яхния от оглозгани думи. Веднага щом се развидели, той отиде до ковчега, за да огледа скелета. Когато откри белега, издълбан в костта на рамото му, сякаш да се увери, че мощите наистина принадлежаха на капитан Сопо, краката му отстъпиха назад. Върна се замислен, запали си лулата и започна да изпуща пухкави кълбета дим, които политаха като яребици, за да се скрият в короната на дървото.
— Надявам се, че умът ти си е отпочинал, Кептън? — прозя се боцманът. — Аз спах като… новородено яре!
— Спусна ли кепенци, пред погледа ми излиза тракащият скелет на капитан Сопо е кървав кътлас в ръка. Клати глава и ми вика: „Защо ме изостави, Мафи? Ах, ти, проклетнико!“ И замахваше, но за щастие в онзи момент сънят ме изплюваше — надъвкан като тасма конска пастърма.
— Капитан Анн Ван Сопо вече е минало. Сега трябва да се съсредоточим върху намирането на съкровището и час по-скоро да се махаме оттук.