— Прощавайте, господин Доди!
— След това планинските кланове се събрали със своите братя островитяните и щом превзели крепостта Дънгуол, те напреднали на изток през Морей, за да ги завари нощта в едно равно поле — Харлоу.
— Харлоу — повтори тя.
— На разсъмване проклетите саксонци, водени от графа на Мар, започнали да никнат като тръни по склоновете на хълма Бенохи, за да заприщят портата към Абърдийн. Келтите не трепнали, милейди, гайдите им подели един пиброх, а островитяните запели е пълни гърла:
— Келтски?
— Неук съм по гейлик, но пък още помня какво казват всички тези думи — изпъчи гръд и пусна гърляга Псето:
— Черния Доналд! — напуши я на смях Йоланда, но някак си се сдържа.
Псето разтвори един храсталак и двамата преминаха в следващата поляна.
— Битката започнала при изгрев-слънце и завършила при залез. Никой не могъл да надвие другия, а дяволът прибрал при себе си 600 саксонци и 900 келти. На следващата сутрин около хълма Бенохи останал само графът на Мар, докато незнайно защо, хората на Черния Доналд се оттеглили и се върнали по планините и островите.
— А къде в цялата история е…
— Всички без един, милейди. Моят дядо, владетелят на клана МакСтан, Доналд МакСтан.
— А защо всички шотландци се казвате или Мак-този, или Мак-онзи?
— Само планинските кланове, милейди. „Mac“ на келтски идва да рече „син“, за да покаже кой на кой клан принадлежи.
— Значи МакСтан означава синът на Стан?
— Aye, aye (Точно така) — отвърна Псето. — Във вените ми тече келтска кръв, милейди.
— И какво се случило после с вашия дядо?
Псето спря и се огледа, за да посочи пътя, по който да продължат.
— Ранен смъртоносно, Доналд МакСтан изкарал късмет да бъде намерен от жена на име Фиона, която, вместо да го предаде на саксонците, го прибрала в къщата си и го излекувала. Между планинеца и жената от низините пламнала любов, така както сухата плява пламва от нагорещен въглен, милейди. Заживели в околностите на Абърдийн, а от любовта им се пръкнал син, когото нарекли Доди. „До“ от „Dhonuil“ (Доналд), което на келтски означава „свят“ и от саксонското „Dee“ (правя). Нещо като „Това, което светът сътвори“. Така от онзи ден насетне, вече толкова години наред, първородният син на нашата фамилия гордо носи името Доди МакСтан.
Йоланда повдигна долния край на роклята си, махна сухата клонка, закачена за дантелата, която я окрайчваше и забърза крачка, за да мине и спре пред него.
— Значи и вашият син се казва Доди МакСтан?
— За жалост — подмина я Псето, — още не съм свършил задължението към клана си.
— Вие май не сте толкова страшен, колкото изглеждате? — тичешком го последва Йоланда.
— A’mna aft gweed min, too mokks wey tae eih eemock! (Не съм и онзи добряк, който път на мравката прави!)
— Мисля, че зад тази сурова обвивка се крие един благороден човек с ранимо сърце. Разкажете ми за вашия живот!
Тя отново го задмина и напредна с няколко крачки пред него. Погледът му залепна за апетитно поклащащите се пред окото му полукълба.
— Ми… е пълна скука животът, милейди.
— Моля ви, господин Доди!
— Ами… — подхвана той. — Проплакал съм в къщата на презвитер и съм проходил между гробовете в двора на катедралата Свети Мачар. Закърмен със суровото мляко на майка Шотландия, милейди.
— Свети Мачар? Това не е ли онази катедрала, в която е зазидано част от тялото на…
— Уилям Уолъс.
— По нареждане на Едуард I Дългокраки разсекли тялото му на части и го пръснали из цяла Британия.
— Това е нашият герой, милейди!
— А когато порасна?
— На 17 реших, че е време да отлетя от гнездото и тръгнах да си диря късмета. Още помня последните си думи, преди да затръшна вратата на родния дом. Майка ми ридаеше с пръсти, забити в кълбо вълна, а баща ми ходеше зад мен с кръст в ръка и не спираше да повтаря, че бог присъства в живота на всеки един човек.
— А последните ви думи?
— „Дано бог прости греховете ми!“
— И вятърът ви понесе…
— Първо в проклетия Глазгоу, където чуках камъни за Вирджиния стрийт…
— Прекрасен град — кимна тя. — Каменните му сгради издигат снаги като вековни борове по широките улици.