— Гарван да ми изкълве проклетото око, Боцман! — посочи му Псето нещо. — Какво виждаш оттук?
— Водопад?
— А… — направи няколко крачки встрани Псето и привика другаря си — оттук?
— Едно превито дърво — отвърна боцманът.
— А сега ела и погледни оттук — откри бързо точното място Псето. — От средата.
— Гръм и мълнии, Псе! Погледнато оттук се вижда дъга, половината, от която е водата, стичаща се от водопада, а другата половина е надвисналото превито дърво — прекара боцманът пръст по въпросната ос.
— Виждам я — замаха с ръка пред пламналата си гръд Йоланда. — Шумящата дъга!
— Водата, която пада и създава целия този шум — рече с поклащане на глава боцманът.
Тримата се затичаха и се бухнаха в коритото на водопада направо е дрехите. Щом охладиха телата и страстите, те започнаха да се оглеждат в търсене на още улики. Около коритото не откриха нищо, но когато си пробиха път през гъсталаците пред водопада, те попаднаха в едно поле, народило стотици камъни. Още щом ги зърна, боцманът веднага изказа предположение, че живият плет пред водопада вероятно е „мъглата“, която скрива „каменната пустиня“, в която расте „зрялата диня“.
Седма глава
Бягството на Тод Фъштън и Ян Стоунец
Когато се върнаха под дървото, тримата един през друг започнаха да редят картината разкриваща част от тайните на загадката. Капитанът дори не ги остави да довършат, а веднага ги подкара към водопада. Щом намериха удобно за лагеруване местенце — естествено укритие между две скали, те стовариха багажа и седнаха да починат.
— Добре, че се изморих и поспряхме, и то, видите ли, точно пред… шумящата дъга — рече Йоланда. — Иначе още щяхме да си обикааааляме из острова.
— Животът, госпожице Йо — хвърли лулата в устата си капитанът, — е низ от случайности, а всяка случайност си има своите лични причини да се случи в точно определено време и на точно определено място!
— В кръг при това — додаде тя.
— Случайно загубих „Огнения дракон“, докато после случайно не попаднах на трапезата на човекоядците. Случайно узнах за съкровището на капитан Суейн, после Псето случайно прегриза гръцмуля на Големия Ник — изстреля капитанът няколко спирали дим. — А вие, госпожице Йо, съвсем случайно не сте… мисис Суейн!
Хлапето дотича откъм храсталаците, клекна до водата и започна да плиска лъхтящото си лице.
— Големите камъни в полето са точно 342 — рече запъхтяно то. — Кълна се… Камък върху камък няма да оставя. Ако трябва ще изровя и земята със зъби, но не си тръгвам от тук без наследството на инките.
— Нека напрегнем гънки — рече боцманът, след което се обърна към Йоланда. — Можеш ли, слънчице, да ни припомниш първата половина на загадката?
Йоланда разгъна листчето и зачете:
— Мисля, че дотук няма неизвестни — рече боцманът. — А сега и втората половина.
Тя плъзна пръста си по размазаните букви и продължи:
— По моему — поде боцманът, — втората част на загадката ни предупреждава, че не трябва да разместваме камъните, защото вероятно те крият ключа от загадката.
— Или дяволския дъх от ада — додаде Псето.
— Чакайте! Чакайте! — извика Хлапето. — А защо пропускате: „Щом дъждът заклокочи, една стрелка ще я посочи“?
— Хайде! — подкани ги боцманът. — Да отидем и огледаме за нещо, което не принадлежи на това място. Не изкоренявайте храсти и не рушете животински дупки. Ако повдигате камък, после го поставете на същата позиция, в която е лежал първоначално.
— Митс — прибяга една безформена сянка по челото на капитана. — Сетивата ме алармират за угроза… Ония мерзавци със сигурност са ни проследили и отнякъде ни наблюдават. Не знаем обаче откъде, а така както сме заклещени тук… ще ни изколят като овци.
— Да се скрием — предложи Хлапето.
— Триста дяволи, джентълси! — зацоца от мундщука на лулата капитанът. — Като творец на собствената си съдба, Несъразмерния вярва в устоите на своите житейски принципи. Не отстъпвам и инч без бой!
— До последна капка кръв! — озъби се Псето.
— Ако, обаче, дяволът ми обърне гръб и някой вземе, че източи живота от вените ми — смири глас капитанът, — то онзи, който остане жив измежду вас, госпожице Йо, трябва да предаде писмото от джоба ми на…