Не можех да повярвам какво бях прочел току-що! Прогонващия духове неведнъж ме беше предупреждавал за красивите жени, но тук бе нарушил собственото си правило! Мег беше вещица, а той не я беше затворил в ямата!
Бързо прелистих останалата част от тефтера, очаквайки да намеря други нейни споменавания, но нямаше нищо - нищичко! Сякаш бе престанала да съществува.
Знаех доста за вещиците, но никога преди не бях чувал за вещица-ламия, затова прибрах тефтера и претърсих следващата лавица от горе надолу, където книгите бяха подредени по азбучен ред. Отворих книгата с означение „Вещици", но не се споменаваше никаква Мег. Защо Прогонващия духове не беше писал за нея? Какво й се беше случило? Беше ли още жива? Все още някъде там навън, някъде в Графството?
Бях много любопитен и ми хрумна друга идея: измъкнах една голяма книга от най-ниската лавица. Тази беше озаглавена „Бестиарий" и представляваше изброяване по азбучен ред на всевъзможни създания, включително вещици. Най-сетне открих записката, която търсех: „Вещици ла-миЯ".
Изглеждаше, че вещиците ламия не бяха типични за Графството, а идваха от земи отвъд морето. Избягваха слънчевата светлина, но нощем нападаха мъже и пиеха кръвта им. Умееха да променят облика си и принадлежаха към две различни категории: необуздани и питомни.
Необузданите бяха вещици-ламия в естественото им състояние, опасни и непредсказуеми, и без особени физически прилики с човеците. Всичките имаха люспи вместо кожа и хищни вместо обикновени нокти. Някои тичаха по земята на четири крака, докато други имаха криле и пера по горната част на телата и можеха да летят на кратки разстояния.
Една дива ламия обаче можеше да стане питомна чрез близко общуване с човеците. Много бавно и постепенно, тя приемаше облик на жена и изглеждаше като човешко същество, ако не се брои тясна ивица от жълти и зелени люспи, която още можеше да се открие на гърба й, простираща се по цялата дължила на гръбнака. За питомните ламии дори се знаеше, че започват да споделят вярванията на човеците. Често преставаха да бъдат злонамерени и ставаха добронамерени, работейки за доброто на другите.
В такъв случай, дали Мег в крайна сметка беше станала добронамерена? Дали Прогонващия духове се бе оказал прав да не я затваря в ямата?
Внезапно осъзнах колко е късно и изтичах от библиотеката за урока си, със замаяна глава. С господаря ми седнахме в края на западната градина, под дърветата, откъдето ясно се виждаха възвишенията; есенното слънце се спускаше към хоризонта. Седнах на пейката както обикновено, зает да си водя бележки, докато Прогонващия духове крачеше напред-на-зад, диктувайки. Но не можех да се съсредоточа.
Започнахме с урок по латински. Имах специална тетрадка, за да записвам граматичните правила и новите думи, на които ме учеше Прогонващия духове. Имаше много списъци и тетрадката беше почти пълна.
Исках да спомена пред Прогонващия духове това, което бях прочел току-що, но как? Самият аз бях нарушил едно правило, като не се придържах към книгите, които изрично беше посочил. От мен не се очакваше да чета дневниците му и сега ми се дощя да не бях. Знаех, че ако му призная, ще се ядоса.
Заради прочетеното в библиотеката намирах за все по-трудно и по-трудно да задържа ума си върху думите му. Освен това бях гладен и нямах търпение да дойде време за вечеря. Обикновено вечерите бяха на мое разположение и бях свободен да правя каквото искам, но днес той ме накара да работя много усърдно. И въпреки това оставаше по-малко от час преди слънцето да залезе и най-трудните уроци да приключат.
И тогава чух звук, който ме накара да изстена вътрешно.
Камбанен звън. Не черковна камбана. Не, тази имаше по-високия, по-тънък звук на много по-малка камбана - онази, която използваха нашите посетители. На никого не беше позволено да идва до къщата на Прогонващия духове, така че хората трябваше да ходят до кръстопътя и да звънят с камбаната там, за да съобщят на господаря ми, че се нуждаят от помощ.
- Върви да се погрижиш за това, момче - кимна Прогонващия духове по посока на камбаната. Обикновено щяхме да идем двамата, но той беше все още доста слаб от боледуването си.
Не се забързах. Щом подминах къщата и градините, намалих до бавен ход. До здрач оставаше твърде малко време, за да направим нещо тази вечер, особено след като Прогонващия духове още не се бе съвзел напълно, така че и бездруго нямаше да направим нищо до сутринта. Кога-то се върнех, щях да разкажа за проблема и да съобщя подробностите на Прогонващия духове по време на вечерята. Колкото по-късно се върнех, толкова по-малко писане щеше да има. Бях писал достатъчно за един ден и китката ме наболяваше.