- Богърта, който оковах, ли имате предвид? Мислите ли, че е избягал? Просто нямаше време да изкопаем девет фута. Мислите ли, че е отишъл в Прийстаун?
- Не, момче, ти се справи чудесно. Там има нещо далеч по-ужасно. Онзи град е прокълнат! Прокълнат с нещо, срещу което се изправих за последен път преди повече от двайсет години. Тогава то ме надви и ме принуди да остана на легло за почти шест месеца. Всъщност насмалко не умрях. Оттогава изобщо не съм се връщал, но тъй като се налага да посетим мястото, няма да е зле да се погрижа и за тази недовършена работа. Не, не е някой обикновен богърт-разкъсвач, който тормози онзи прокълнат град. Това е древен зъл дух, наречен „Изчадието“, и е единствен по рода си. Става по-силен и по-силен, така че трябва да се направи нещо и не мога да отлагам повече.
Написах „Изчадие“ най-горе на една нова страница, но тогава, за мое разочарование, Прогонващия духове внезапно поклати глава и се прози-на широко.
- Като се замисля, това може да почака до утре, момче. По-добре си довърши вечерята. Ще потеглим рано сутринта, така че най-добре да вървим да си лягаме.
Глава 3
Изчадието
Потеглихме скоро след зазоряване; носех тежката торба на Прогонващия духове, както обикновено. След по-малко от час обаче осъзнах, че пътуването ще ни отнеме най-малко два дни. Обикновено Прогонващия духове вървеше с огромни крачки, принуждавайки ме да полагам усилия да не изоставам, но беше все още слаб, непрекъснато оставаше без дъх и спираше да си почива.
Беше хубав слънчев ден със съвсем лек полъх на есенен хлад във въздуха. Небето беше синьо и птиците пееха, но нищо от това нямаше значение. Просто не можех да спра да мисля за Изчадието.
Онова, което ме тревожеше, беше фактът, че Прогонващия духове вече насмалко не бе загинал веднъж, опитвайки се да го обуздае. Сега беше по-стар и ако не си върнеше скоро силите, как можеше да се надява да го победи този път?
Така че по пладне, когато спряхме за дълга почивка, реших да го разпитам подробно за този ужасен дух. Не го попитах направо, защото, за моя изненада, когато седнахме върху ствола на едно повалено дърво, той измъкна от торбата си самун хляб и голямо парче шунка и отряза по една щедра порция на всеки от двама ни. Обикновено, когато отивахме да вършим работа, се задоволявахме с по някое нищожно парченце сирене, защото човек трябва да пости, преди се изправи срещу мрака.
Но сега бях гладен, така че не се оплаках. Предположих, че ще имаме време да постим след погребението и че сега Прогонващия духове има нужда от храна, за да укрепне отново.
Най-после, след като се нахраних, си поех дълбоко дъх, извадих тефтера си и най-сетне го попитах за Изчадието. За моя изненада той ми каза да прибера тефтера.
- Можеш да запишеш това по-късно, когато тръгнем да се връщаме - рече той. - Освен това, аз самият имам да уча много за Изчадието, така че няма смисъл да записваш нещо, което може да ти се наложи да промениш по-късно.
Предполагам, че при тези думи устата ми е увиснала отворена. Искам да кажа, винаги си бях мислил, че Прогонващия духове знае почти всичко, каквото има да се знае за тъмните сили.
- Не гледай така изненадано, момче - рече той. - Както знаеш, самият аз още си водя бележки и така ще правиш и ти, ако доживееш до моята възраст. В този занаят никога не преставаме да се учим, а първата стъпка към познанието е да приемеш собственото си невежество.
Както казах преди, Изчадието е древен зъл дух, който - срамувам се да призная - досега ме е надвивал. Но, да се надяваме, не и този път. Първият ни проблем ще бъде да го намерим - продължи Прогонващия духове. - Живее в катакомбите долу под катедралата в Прийстаун - там има тунели, дълги безброй мили.
- За какво служат катакомбите? - попитах, чудейки се на кого ли му е трябвало да строи толкова много тунели.
- Пълни са с крипти, момче, подземни погребални камери, в които се съхраняват древни кости. Тези тунели са съществували дълго преди да бъде построена катедралата. Хълмът вече бил светилище, когато първите свещеници дошли тук с кораби от запад.
- Тогава кой е построил катакомбите?
- Някои наричат строителите „Малките хора“ заради ръста им, но истинското им име било „сегантии“; не че се знае особено много за тях, освен факта, че Изчадието някога било техен бог.
- Значи е бог?
- Да, винаги е бил мощна сила и най-ранните Малки хора признавали силата му и я почитали. Предполагам, че на Изчадието му се иска отново да е бог. Виждаш ли, някога то се скитало свободно из Графството. С течение на столетията станало покварено и зло и всявало ужас сред Малките хора денонощно, като настройвало брат срещу брата, унищожавало реколтата, опожарявало домове, избивало невинни. Харесвало му да вижда как хората живеят в страх и нищета, сломени и победени, докато животът вече надали си струвал да се живее. Това били мрачни, ужасни времена за сегантиите.