Знаех какво е десятък. Една десета от приходите на фермата ни за годината, и трябваше да го плащаме като налог на местната църква. Такъв беше законът.
- Достатъчно лошо е да се плаща веднъж в годината - продължи Прогонващия духове, - но станат ли два пъти, вече е трудно да удържиш алчността. Това отново докарва хората до страх и нищета, точно както стори със сегантиите. Това е едно от най-неподправените и най-зли проявления на тъмните сили, които съм срещал. Но положението не може да продължава още дълго. Трябва да прекратя това веднъж завинаги, преди да е станало твърде късно.
- Как ще направим това? - попитах.
- Е, още не съм сигурен дали знам точно как. Изчадието е опасен и умен враг; може да проникне в умовете ни и да узнае какво мислим, преди самите ние да го осъзнаем.
Освен среброто обаче, то все пак има една сериозна слабост. Жените го изнервят много и то се опитва да избягва компанията им. Непоносимо му е да бъде близо до тях. Е, това лесно мога да го разбера, но трябва да обмислим как да се възползваме от него.
Прогонващия духове често ме бе предупреждавал да се пазя от момичетата и по някаква причина особено от онези, които носеха островър-хи обувки. Така че бях свикнал да говори такива неща. Но сега, когато знаех за Мег, се зачудих дали тя бе допринесла с нещо, за да го накара да говори така.
Е, господарят ми със сигурност ми беше дал много материал за мислене. И не можех да не се зачудя за всички онези църкви в Прийстаун, и свещениците и енориашите, до един вярващи в Бог. Можеше ли всички те да грешат? Ако техният Бог е толкова могъщ, защо Той не направеше нещо по въпроса с Изчадието? Защо допускаше то да покварява свещениците и да сее зло из града? Татко беше вярващ, макар че никога не ходеше на църква. Никой в семейството ни не ходеше, защото фермерската работа не спираше в неделя и винаги бяхме твърде заети да доим или да вършим други задължения. Но това внезапно ме накара да се запитам в какво вярва Прогонващия духове, особено като знаех онова, което мама ми беше казала - че Прогонващия духове и сам някога е бил свещеник.
- Вярвате ли в Бог? - попитах го.
- Някога вярвах в Бог - отвърна Прогонващия духове със замислено изражение. - Като дете никога не се съмнявах в съществуването на Бог дори за миг, но в крайна сметка се промених. Виждаш ли, момче, когато си живял толкова дълго като мен, има неща, които те карат да се чудиш.
Така че сега не съм толкова сигурен, но все пак държа да знам всички факти, преди да съдя.
- Ще ти кажа обаче следното - продължи той. - Два-три пъти през живота си съм бил в толкова лоши ситуации, че дори не съм очаквал да изляза от тях. Изправял съм се срещу мрака и почти, но не съвсем, съм се примирявал със смъртта. После, точно когато всичко е изглеждало изгубено, съм се изпълвал с нова сила. Мога само да предполагам откъде идваше тя. С тази сила идваше и едно ново чувство. Че някой или нещо е на моя страна. Че вече не съм сам.
Прогонващия духове направи пауза и въздъхна дълбоко.
- Не вярвам в Бога, за когото проповядват в църквата - каза той. - Не вярвам в белобрад старец. Но има нещо, което наблюдава какво правим, и ако живееш правилно, в час на нужда то ще те подкрепи и ще ти даде от силата си. Ето в това вярвам. Е, хайде, момче. Забавихме се тук достатъчно дълго и е най-добре да потегляме.
Вдигнах торбата му и го последвах. Скоро се отклонихме от пътя и поехме по пряка пътека през една гора и напряко през широка ливада. Беше доста приятно, но спряхме дълго преди слънцето да залезе. Прогонващия духове беше твърде изтощен, за да продължи, и всъщност беше по-добре да е обратно в Чипъндън, възстановявайки се след болестта си.
Имах лошо предчувствие за онова, което ни предстои, силно усещане за опасност.
Глава 4
Прийстаун
Прийстаун, построен на бреговете на река Рибъл, беше най-големият град, в който бях ходил. Докато слизахме по хълма, реката приличаше на огромна змия, блестяща в оранжево на светлината от залязващото слънце.
Това беше град от църкви, с шпилове и кули, които се издигаха над редиците от малки терасирани къщи. Катедралата беше разположена точно върху билото на един хълм, близо до центъра на града. В нея с лекота биха се побрали три от най-големите църкви, които бях виждал през целия си живот. А камбанарията й беше нещо друго. Построена от варовик, тя беше почти толкова бяла и висока, та предположих, че в дъждовен ден облаците закриват кръста на върха й.