- Това най-голямата камбанария на света ли е? - попитах, сочейки развълнувано.
- Не, момче - отговори Прогонващия духове с неочаквана усмивка. - Но е най-голямата камбанария в Графството, което не е чудно за град, който може да се похвали с толкова много свещеници. Само ми се ще да бяха по-малобройни, но просто ще трябва да рискуваме.
Внезапно усмивката се изпари от лицето му.
- За вълка говорим...! - възкликна той, стисвайки зъби, преди да ме издърпа през една пролука на живия плет в полето до него. Там притисна показалец към устните си, за да ми даде знак да мълча, и ме накара да се сниша заедно с него, докато се вслушвах в звука от приближаващи стъпки.
Беше хубав, гъст жив плет от глог и все още имаше повечето от листата си, но през него успях да различа черно расо над ботушите. Свещеник!
Останахме там доста време дори след като стъпките заглъхнаха в далечината. Едва тогава Прогонващия духове ме изведе обратно на пътеката. Не можех да проумея за какво беше цялото това суетене. По време на пътуванията си бяхме минавали покрай много свещеници. Те не бяха особено дружелюбни, но никога преди не се бяхме опитвали да се крием.
- Трябва да бъдем предпазливи, момче - обясни Прогонващия духове. - Свещениците винаги са проблем, но в този град представляват истинска заплаха. Виждаш ли, епископът на Прийстаун е чичо на Върховния инквизитор. Несъмнено си чувал за него.
Кимнах.
- Той преследва вещици, нали?
- Да, момче, това прави. Когато залови някого, когото смята за вещица или магьосник, си слага черната шапка и става съдия на процеса срещу тях - процес, който обикновено приключва много бързо. На следващия ден си слага друга шапка. Превръща се в палач и организира изгарянето. Има репутация на човек, когото го бива в това, и обикновено се събира голяма тълпа зрители. Казват, че разполага кладата грижливо, така че на клетника да му трябва много дълго време да умре. Предполага се, че болката кара една вещица да съжалява за това, което е сторила, така че ще помоли Бог за прошка и докато умира, душата й ще бъде спасена. Но това е само оправдание. Инквизиторът не притежава познанията, какви-то има един Прогонващ духове, и не би разпознал истинска вещица, дори тя да се пресегне от гроба си и да го сграбчи за глезена! Не, той е просто жесток човек, който обича да причинява болка. Изпитва наслада от работата си и е забогатял от парите, които изкарва, като продава домовете и имуществото на онези, които осъжда.
Да, и това ме води до нашия проблем. Разбираш ли, Инквизиторът смята един гонител на духове за вещер. Църквата не обича някой да се замесва с тъмните сили, дори ако този някой се бори с тях. Смятат, че само на свещениците трябва да се позволява да правят това. Инквизиторът има властта да арестува с въоръжени църковни настоятели, които да правят каквото им нарежда - но не унивай, момче, защото това е само лошата новина.
Добрата новина е, че Инквизиторът живее в голям град далече на юг, отвъд пределите на Графството и рядко идва на север. Така че ако ни забележат и той бъде повикан, ще му трябва повече от седмица да пристигне, дори на кон. Освен това пристигането ми тук би трябвало да е изненада. Последното, което някой ще заподозре, е, че ще присъствам на погребението на брат, с когото не съм си говорил от четирийсет години.
Думите му обаче не ме успокоиха. Когато заслизахме надолу по хълма, потръпнах от това, което беше казал. Влизането в града ми се струваше изпълнено с рискове. С наметалото и тоягата си той непогрешимо приличаше на гонител на духове. Точно се канех да отбележа това, когато той посочи наляво с палец и се отклонихме от пътя, навлизайки в малка гора. Някъде след около трийсетина крачки господарят ми спря.
- Правилно, момче - рече. - Свали си наметалото и ми го дай.
Не възразих; от тона на гласа му разбрах, че бе напълно сериозен, но все пак се запитах какво ли е намислил. Той свали собственото си наметало с прикрепената към него качулка и положи тоягата си на земята.
- Така - каза той. - Сега ми намери няколко тънки клона и вейки. Гледай да не е нещо твърде тежко.
Няколко минути по-късно бях направил каквото поиска и го загледах как слага тоягата си сред клоните и увива всичко с наметалата ни. Разбира се, дотогава вече се бях досетил какво е намислил. От всеки край на вързопа стърчаха пръчки и просто изглеждаше, сякаш сме излизали да събираме дърва. Беше маскировка.