След малко зад тезгяха се отвори врата и се появи плешив мъж, който бършеше големите си ръце в широка мръсна престилка.
- Бих искал стая за през нощта, ако обичате - казах, добавяйки бързо: - Може би ще остана по-дълго.
Той ме погледна все едно бях нещо, което току-що бе открил върху подметката на обувката си, но когато извадих сребърната монета и я сложих на тезгяха, изражението му стана много по-любезно.
- Ще желаете ли вечеря, господарю? - запита той.
Поклатих глава. И бездруго постех, но един поглед към покритата му с петна престилка ме беше накарал да загубя апетит.
Пет минути по-късно бях горе в стаята си, със заключена врата. Леглото изглеждаше ужасно, а чаршафите бяха мръсни. Знаех, че Прогонващия духове щеше да се оплаче, но аз просто исках да спя и все пак беше много по-добре от някой ветровит обор. Въпреки това, когато погледнах през прозореца, ми домъчня за Чипъндън.
Вместо бялата пътека, която водеше през зелената ливада към западната градина и обичайната ми гледка към Парлик Пайк и другите възвишения, виждах само редица мърляви къщи отсреща, всяка с дълга тръба върху комина за увеличаване на тягата, от която надолу по улицата се стелеше тъмен пушек.
Легнах върху леглото и, все още стиснал дръжките на торбата на Прогонващия духове, бързо заспах.
Точно след осем часа на другата сутрин вече се отправях към катедралата. Бях оставил торбата заключена в стаята си, защото щеше да изглежда странно да я нося на погребална церемония. Малко се тревожех, че я оставям в хана, но торбата имаше катинар, чийто ключ, както и този на вратата бяха на сигурно място в джоба ми. Носех и трети ключ.
Прогонващия духове ми го беше дал, когато отидох в Хоршоу да се справя с разкъсвача. Беше направен от другия му брат, ключаря Андрю, и отваряше повечето ключалки, стига да не са твърде сложни. Трябваше да го върна, но знаех, че Прогонващия духове има повече от един и тъй като не беше попитал, аз го бях задържал. Беше много полезно да го имам, точно както кутийката с прахан и огниво, която татко ми даде, когато започнах чиракуването си. Винаги държах и нея в джоба си. Тя бе принадлежала на неговия баща и беше семейна реликва, но много полезна за някой, който се занимава със занаята на Прогонващия духове.
Не след дълго се изкачвах по хълма: камбанарията беше от лявата ми страна. Беше влажно утро, силен ръмеж падаше право в лицето ми и се бях оказал прав за камбанарията. Поне най-горната една трета от нея беше закрита от оловносивите облаци, които нахлуваха бързо от югозапад. Освен това във въздуха се носеше силна воня на канали, а всяка къща имаше пушещ комин, като по-голямата част от дима стигаше чак надолу до нивото на улицата.
Изглежда, много хора се изкачваха забързано по хълма. Една жена почти притича покрай мен, влачейки две деца толкова бързо, че крачетата им едва се справяха.
- Хайде! Побързайте! - сгълча ги тя. - Ще го изпуснем.
За миг се зачудих дали и те отиват на погребението, но не изглеждаше вероятно, защото лицата им бяха развълнувани. Точно на върха хълмът ставаше хоризонтален и аз завих наляво към катедралата. Тук от двете страни на пътя нетърпеливо се събираше възбудена тълпа, сякаш чакаше нещо. Бяха препречили улицата и аз се опитах да си проправя път през нея възможно най-внимателно. Непрекъснато се извинявах, отчаяно внимавайки да не настъпя нечии пръсти, но накрая тълпата стана толкова гъста, че трябваше да спра и да чакам заедно с хората.
Не чаках дълго. От дясната ми страна внезапно избухнаха звуци от ръкопляскалия и ликуващи възгласи. Над тях дочух потропването на приближаващи копита. Голяма процесия се движеше към катедралата, първите двама ездачи - с черни шапки и наметала и препасали мечове на хълбоците си. Зад тях идваха още ездачи, те пък - въоръжени с ками и огромни тояги - десет, двайсет, петдесет души, докато накрая се появи един мъж, който яздеше сам, върху грамаден бял жребец.
Носеше черно наметало, но под него по врата и китките му се виждаше скъпа ризница от метални брънки, а мечът на хълбока му имаше дръжка, инкрустирана с рубини. Ботушите му бяха от най-фина кожа и вероятно струваха повече, отколкото един работник във ферма изкарваше за цяла година.
Дрехите и осанката на ездача показваха, че е човек с власт, но дори да беше облечен в дрипи, пак нямаше да има съмнение в това. Имаше много руса коса, спускаща се на вълни изпод червена шапка с широка периферия, и толкова сини очи, че биха посрамили и лятното небе. Бях хипнотизиран от лицето му. Почти прекалено красиво, за да е мъжко, но в същото време решително, с издадена напред брадичка и строго чело. После погледнах отново сините очи и видях жестокостта, пламтяща в тях.