затова вдигнах качулката си и, носейки тоягата на Прогонващия духове в лявата си ръка, излязох начело в студения, силен ръмеж.
Двуколката им беше отвън, с инструментите, покрити с непромокаемо платнище; от търпеливия кон между тегличите се вдигаше пара.
Прекосихме калното поле и поехме покрай живия плет от трънка към мястото, където той оредяваше, под клоните на древен дъб досами черковния двор. Ямата трябваше да е близо до осветена земя, но не твърде близо. Най-близките надгробни камъни бяха само на двайсет крачки разстояние.
-Изкопайте ямата колкото може по-близо до това - посочих към ствола на дървото.
Бях изкопал много ями под бдителния поглед на Прогонващия духове, за да се упражнявам. В спешна ситуация можех да свърша работата и сам, но тези мъже бяха опитни и щяха да работят бързо.
Когато се върнаха за инструментите си, аз се проврях през живия плет и поех с криволичене между надгробните камъни към старата църква. Беше в лошо състояние: от покрива липсваха плочи и не беше боядисвана от години. Бутнах страничната врата, която поддаде със стон и скърцане.
Старият свещеник беше още в същата поза, проснат по гръб близо до олтара. Жената бе коленичила на пода до главата му, разплакана. Единствената разлика бе, че църквата бе обляна в светлина. Тя беше претършу-вала вестиария за запаса от свещи и ги беше запалила всичките. Имаше поне сто, събрани на групички от по пет-шест. Беше ги наслагала по скамейките, на пода и върху первазите на прозорците, но най-много имаше на олтара.
Докато затварях вратата, в църквата нахлу порив на вятъра и всички пламъци потрепнаха ведно. Тя вдигна поглед към мен, по лицето й се стичаха сълзи.
- Той умира - отекващият й глас беше изпълнен с мъка. - Защо ви трябваше толкова време да стигнете дотук?
Тъй като вестта ни беше застигнала в Чипъндън, ми трябваха два дни да пристигна в църквата. До Хоршоу имаше повече от трийсет мили, а и не бях потеглил веднага. Отначало Прогонващия духове, все още твърде болен, за да стане от леглото, отказа да ме пусне.
Беше краят на септември и бях навършил тринайсет през август. Обикновено Прогонващия духове никога не изпраща чираци да работят сами, докато не ги е обучавал поне година, а аз му бях чирак от по-малко от шест месеца. Това бе труден, плашещ занаят, който често включваше справяне с това, което наричаме „мрака“. Учех се как да се справям с вещици, призраци, богърти и създания, които бродят в нощта. Но дали бях готов за това?
Трябваше да бъде обвързан един богърт, което, ако се направеше правилно, трябваше да е напълно ефикасно. Бях виждал Прогонващия духове да го прави два пъти. Всеки път беше наемал подходящи помощници и задачата минаваше гладко. Тази работа обаче бе малко по-различна. Имаше усложнения.
Разбирате ли, този свещеник беше родният брат на Прогонващия духове. Бях го виждал само веднъж преди, когато посетихме Хоршоу през пролетта. Той ни бе изгледал гневно и бе направил огромен кръстен знак във въздуха, с разкривено от гняв лице. Прогонващия духове дори не погледна в неговата посока, защото не можеха да се понасят и не си бяха говорили вече повече от четирийсет години. Но семейството си беше семейство и тъкмо затова той в крайна сметка ме изпрати в Хоршоу.
- Свещеници! - бе се възмущавал яростно Прогонващия духове. -Защо не се придържат към това, което знаят? Защо все трябва да се месят? Какво си е мислил - да се опитва да обвърже богърт? Нека аз си върша моята работа, а другите хора да си гледат тяхната.
Най-после се беше успокоил и беше прекарал часове, давайки ми подробни указания какво трябва да се направи и съобщавайки ми имената и адресите на копача на ями и каменоделеца, които да наема. Бе назовал също и един лекар, настоявайки, че само той ще свърши работа. Това беше друг досаден проблем, защото докторът живееше доста далече. Наложи се да пратя вест и просто се надявах, че е тръгнал веднага.
Погледнах надолу към жената, която много внимателно попиваше челото на свещеника с кърпа. Мазната му, сплъстена бяла коса беше отметната назад от лицето и очите му се въртяха трескаво в орбитите. Не бе знаел, че жената ще повика на помощ Прогонващия духове. Ако знаеше, щеше да възрази, така че беше добре, дето не можеше да ме види сега.
От очите на жената се стичаха струйки сълзи, които искряха на светлината на свещите. Тя беше негова икономка, дори не му беше роднина, и помня как си помислих, че сигурно е бил наистина мил към нея, та тя да е толкова разстроена.
- Лекарят скоро ще е тук - казах - и ще му даде нещо за болката.
- Цял живот е изпитвал болка - отговори тя. - Аз също му създавах големи грижи. Това го накара да се ужасява от умирането. Той е грешник и знае къде отива.