Какъвто и да беше или каквото и да бе сторил, старият свещеник не заслужаваше това. Никой не го заслужаваше. Той със сигурност бе смел човек. Или смел, или много глупав. Когато богъртът бе започнал да върши пакостите си, той се бе опитал да се справи с него сам, служейки си със свещеническите „сечива“: камбаната, Светото писание и свещта. Но това не е начин за справяне с мрака. В повечето случаи нямаше да има значение, защото богъртът просто нямаше да обърне внимание на свещеника и неговия екзорсизъм. В крайна сметка щеше да се махне, а свещеникът, както често се случва, щеше да си припише заслугата.
Но това беше най-опасният вид богърт, с който се налага да се справяме. Обикновено наричаме тези богърти „разкъсвачи на добитък“ заради основната им храна, но когато свещеникът бе понечил да се намеси, той се бе превърнал в жертва на богърта. Сега богъртът беше истински „разкъсвач“ с вкус към човешката кръв и свещеникът щеше да има късмет, ако се измъкне жив.
В настлания с каменни плочи под имаше пролука - зигзаговидна пукнатина, която се простираше от подножието на олтара до някъде на около три крачки зад свещеника. В най-широката си точка приличаше по-скоро на пропаст и беше широка почти колкото разтворена човешка длан. След като беше разцепил пода, богъртът бе хванал стария свещеник за ходилото и бе дръпнал крака му навътре в земята почти до коляното. Сега, в тъмнината отдолу, смучеше кръвта му, изцеждайки живота от него много бавно. Като едра, тлъста пиявица, която държи жертвата си жива възможно най-дълго, за да удължи собствената си наслада.
Каквото и да направех, щеше да е несигурно, независимо дали свещеникът ще оцелее, или не. Във всеки случай трябваше да пленя богърта. Сега, когато вече бе пил човешка кръв, повече нямаше да се задоволява с разкъсване на добитък.
- Спаси го, ако можеш - бе казал Прогонващия духове, докато се приготвях за път. - Но каквото и друго да правиш, погрижи се да се справиш с онзи богърт. Това е първото ти задължение.
Заех се със собствените си приготовления.
Оставяйки помощника на майстора да продължи да копае ямата, аз се върнах в обора със самия копач. Той знаеше какво да прави: първо наля вода в голямата кофа, която бяха донесли със себе си. Това е едно от предимствата да се работи с хора, които имат опит в това занятие: те осигуряват тежката екипировка. Ведрото беше здраво, направено от дърво, стегнато в метални обръчи, и достатъчно голямо да се справи дори с яма, дълбока дванайсет фута.
След като го напълни с вода някъде до половината, майсторът на ями започна да пресява в него кафяв прах от големия чувал, който бе донесъл от двуколката. Правеше го, сипвайки по малко всеки път, а после, след всяко добавяне, започваше да разбърква праха със здрава пръчка.
Работата скоро стана тежка, докато, съвсем постепенно, сместа се превръщаше в гъста лепкава каша, все по-трудна и по-трудна за размес-ване. Освен това вонеше като нещо, мъртво от седмици - което всъщност не бе изненадващо, предвид факта, че по-голямата част от праха се състоеше от счукани кости.
Крайният резултат щеше да бъде много силно лепило и колкото по-дълго го разбъркваше копачът, толкова по-силно взе да се поти и да се задъхва. Прогонващия духове винаги забъркваше сам лепилото си и ме караше да се упражнявам да правя същото, но времето бе много малко, а майсторът на ями имаше нужните мускули за тази задача. Понеже знаеше това, той се зае с работата, без дори да го моля.
Когато лепилото беше готово, започнах да добавям железни стружки и сол от по-малките торби, които бях донесъл със себе си, като разбърквах бавно, за да се уверя, че са равномерно разнесени из сместа. Желязото е опасно за богъртите, защото може да изцеди силата им, докато солта ги изгаря. Веднъж щом един богърт се озове в ямата, там ще си и остане, защото долната част на камъка и стените на ямата са покрити със слой от сместа, принуждавайки го да се смалява и да остава в границите на пространството вътре. Разбира се, проблемът е да вкараш богърта в ямата.
Засега не се тревожех за това. Най-после и двамата с копача останахме доволни. Лепилото беше готово.
Тъй като ямата още не беше завършена, нямах друго за правене, освен да чакам доктора в тясната, крива уличка, от която се влизаше в Хор-шоу.
Дъждът бе спрял и въздухът изглеждаше неподвижен. Времето се разваляше. Скоро щяхме да имаме не само дъжд, а внезапният първи слаб тътен на гръмотевица от запад ме изнерви още повече. След двайсетина минути чух звук от силен тропот на копита в далечината. Яздейки, сякаш всички хрътки на Ада го преследваха, докторът се зададе зад ъгъла, пришпорил коня си в бесен галоп, с развяващо се зад него наметало.