- Ето че те намерих най-сетне!
Инстинктивно се заковах на място и затворих очи. Когато осъзнах, че нямаше да е в състояние да вижда през тях, все пак ги задържах затворени. Прогонващия духове ми беше казал, че Изчадието не вижда света, както го виждаме ние. Макар че може да те намери, точно както паяк, свързан с плячката си чрез копринена нишка, то пак няма да знае къде си. Така че трябваше да задържа нещата по този начин. Всичко, което очите ми виждаха, щеше да прониква в мислите ми, и скоро Изчадието щеше да започне да се опитва да ги пресее. Можеше да успее да се добере до нещо, което да му подскаже, че съм в Прийстаун.
- Къде си, момче? Със същия успех можеш и дами кажеш. Рано или късно ще го сториш. Може да е по лесния или по трудния начин. Ти избираш...
Леденият къс нарастваше и цялата ми глава се вкочаняваше. Това ми напомни пак за брат ми Джеймс и фермата. За това как ме бе подгонил през онази зима и ми беше напълнил ушите със сняг.
- Тръгнал съм обратно към вкъщи - казах. - Обратно у дома да си почина.
Докато говорех, си представих как влизам в стопанския двор, с Хълма на палача, едва очертан на хоризонта, през мрака. Кучетата започваха да лаят и се приближавах към задната врата, шляпайки през локвите, до-като вятърът навяваше силни струи дъжд в лицето ми.
- Къде е кокалестият дъртак? Кажи ми това. Къде отива с момичето?
- Обратно в Чипъндън - казах. - Ще затвори Алис в яма. Опитах се да го разубедя, но той не пожела да ме изслуша. Винаги постъпва така с вещиците.
Представих си как отварям рязко задната врата и влизам в кухнята. Завесите бяха затворени и в месинговия свещник на масата беше запалена восъчната свещ. Мама седеше в своя люлеещ се стол. Когато влязох, вдигна поглед и се усмихна.
Изчадието мигновено се изпари и студът започна да изчезва. Не му бях попречил да прочете мислите ми, но го бях измамил. Успях! Секунди по-късно въодушевлението ми се изпари. Дали то щеше да ме навести отново? Или още по-лошо, дали щеше да навести семейството ми?
Отворих очи и затичах колкото можех по-бързо към обитаваната от призраци къща. След няколко минути чух шума от каруцата и отново започнах да редувам ходене и тичане.
Най-после каруцата спря, но почти веднага потегли отново и аз се сниших в една уличка, докато тя идваше с тропот обратно към мен. Момчето на фермера се прегърби ниско и дръпна бързо поводите, при което копитата на едрия впрегатен кон изтракаха по мокрите камъни на калдъръма. С всички сили бързаше да се прибере у дома и не мога да кажа, че го винях.
Изчаках около пет минути, за да оставя Алис и Прогонващия духове да влязат в къщата, преди да изтичам по улицата и да вдигна резето на дворната врата. Както и очаквах, Прогонващия духове беше заключил задната врата, но у мен все още беше ключът от Андрю и миг по-късно стоях в кухнята. Извадих от джоба си угарката от свещта, запалих я и след това не ми отне много време да сляза в катакомбите.
Чух писък някъде напред и предположих какво е. Прогонващия духове пренасяше Алис през реката. Дори с превръзката на очите и запушалките за уши тя сигурно беше в състояние да усети течащата вода.
Скоро самият аз прекосявах брода през реката и стигнах до Сребърната порта точно навреме. Алис и Прогонващия духове вече бяха от другата страна и той беше на колене, точно готвещ се да я затвори.
Той вдигна гневно поглед, когато затичах към него.
- Трябваше да се сетя! - изкрещя с глас, изпълнен с ярост. - Майка ти на никакво покорство ли не те е научила?
Поглеждайки назад, сега виждам, че Прогонващия духове беше прав, че просто искаше да ме опази, но се втурнах напред, вкопчих се в портата и понечих да я отворя. Прогонващия духове се възпротиви за миг, но после просто я пусна и мина да застане до мен, понесъл тоягата си.
Не знаех какво да кажа. Не мислех ясно. Във всеки случай нямах представа какво се надявах да постигна, като отида с тях. Но внезапно си спомних отново проклятието.
- Искам да помогна - заявих. - Андрю ми разказа за проклятието. Че ще умрете сам в тъмното, без приятел до себе си. Алис не ви е приятел, но аз съм. Ако съм там, то не може да се сбъдне...
Той вдигна тоягата над главата си, сякаш се готвеше да ме удари с нея. Ръстът му сякаш се увеличи, докато се извиси над мен. Никога не го бях виждал толкова разгневен. След това, за моя изненада и удивление, той свали тоягата си, пристъпи към мен и ме зашлеви през лицето. Препънах се назад, почти неспособен да повярвам какво се бе случило.