Ударът не беше силен, но в очите ми избиха сълзи и се стекоха по бузите ми. Татко никога не ме беше зашлевявал така. Не можех да повярвам, че Прогонващия духове го направи, и се чувствах наранен отвътре. Наранен много повече, отколкото от всякаква физическа болка.
Той се взря настоятелно в мен за няколко мига и поклати глава, сякаш се бях оказал голямо разочарование за него. После влезе обратно през портата, като я затвори и заключи след себе си.
- Направи, каквото казвам! - нареди той. - Роден си на този свят по определена причина. Не я захвърляй заради нещо, което не можеш да промениш. Ако не го направиш заради себе си, то направи го заради майка си. Върни се в Чипъндън. После иди в Кастър и направи каквото поисках от теб. Тъкмо това би искала тя. Накарай я да се гордее с теб.
С тези думи Прогонващия духове се обърна на пети и, хванал Алис за левия лакът, я поведе по протежение на тунела. Гледах, докато завиха зад ъгъла и се изгубиха от поглед.
Сигурно съм чакал там към половин час, просто взирайки се в заключената порта, с вцепенен ум.
Накрая, изгубил всяка надежда, се обърнах и почнах да се връщам назад по стъпките си. Не знаех какво да правя. Предполагах, че просто щях да се подчиня на Прогонващия духове. Да отида обратно в Чипъндън, а после - в Кастър. Какъв друг избор имах? Но не можех да си избия от ума факта, че Прогонващия духове ме беше зашлевил. Че това вероятно бе последният път, когато се срещахме, а се бяхме разделили сред гняв и разочарование.
Прекосих реката, минах по калдъръмената пътека и се качих в избата. Веднъж озовал се там, седнах на плесенясалия стар килим, опитвайки се да реша как да постъпя. Внезапно си спомних и един друг път за слизане в катакомбите, който щеше да ме изведе отвъд Сребърната порта. Капакът в пода, който водеше надолу към избата за вино, онзи, през който се бяха измъкнали някои от затворниците! Можех ли да се добера до него, без да ме видят? Беше възможно само ако всички бяха в катедралата.
Но дори и ако успеех да сляза в катакомбите, не знаех какво мога да направя, за да помогна. Струваше ли си да проявя отново неподчинение към Прогонващия духове и всичко това - напразно? Дали щях просто да похабя живота си, когато мой дълг беше да отида в Кастър и да продължа да уча занаята си? Беше ли прав Прогонващия духове? Дали мама щеше да се съгласи, че това е правилната постъпка? Мислите просто продължаваха да се въртят като вихър в главата ми, но не ме отведоха до ясен отговор.
Беше трудно да съм сигурен в каквото и да е, но Прогонващия духове винаги ми казваше да се доверявам на инстинктите си, а те, изглежда, ми подсказваха, че трябва да се опитам да направя нещо, за да помогна. Мислейки си за това, внезапно си спомних писмото на мама, защото тя беше казала тъкмо това:
Отвори го само в миг на силна нужда. Довери се на инстинктите си.
Това безспорно беше миг на силна нужда, така че, много нервно, измъкнах плика от джоба на жакета си. Взрях се в него за няколко мига, после го разкъсах и измъкнах писмото. Приближавайки го до свещта, зачетох.
Спомних си какво ми беше казал Прогонващия духове веднъж скоро след като ме прие за свой чирак. Беше го изрекъл толкова убедено, че се бе запечатало в паметта ми:
Преди всичко, ние не вярваме в пророчества. Не вярваме, че бъдещето е определено.
Отчаяно исках да повярвам на казаното от Прогонващия духове, за-щото, ако мама беше права, един от нас - Прогонващия духове, Алис или аз - щеше да умре долу в тъмното. Но писмото в ръката ми ме убеждаваше отвъд всякаква сянка на съмнение, че пророкуването е възможно. Откъде иначе е знаела мама, че сега Прогонващия духове и Алис ще бъдат долу в погребалната камера, за да се изправят срещу Изчадието? И как бе станало така, че бях прочел писмото й точно в правилния момент?
Инстинкт? Това беше ли достатъчно да обясни станалото? Потръпнах и се почувствах по-уплашен, отколкото в който и да е миг, откак бях започнал да работя за Прогонващия духове. Чувствах се, сякаш вървя в кошмар, където всичко бе решено предварително и не можех да сторя нищо, и нямах никакъв избор. Как можеше да съществува избор, когато, ако оставех Алис и Прогонващия духове и си тръгнех, това щеше да доведе до смъртта им?
А имаше и друга причина, поради която трябваше да сляза в ката-комбите отново. Проклятието. Затова ли ме беше зашлевил Прогонващия духове? Дали беше ядосан, защото тайно вярваше в него и се страхуваше? Още по-голяма причина да помогна. Мама ми бе казала веднъж, че той ще бъде мой учител, а в крайна сметка ще ми стане приятел. Трудно беше да се каже дали този момент е настъпил, или не, но определено му бях приятел до много по-голяма степен, отколкото Алис, и Прогонващия духове имаше нужда от мен!