Когато излязох от двора и влязох в алеята, още валеше, но небесата бяха тихи. Усещах, че щяха да дойдат още гръмотевици и че се намирахме в онова, което татко нарича „окото на бурята“. Точно тогава, в относителната тишина, чух камбаната на катедралата. Не беше скръбният звук, който бях чул от къщата на Андрю, в памет на самоубилия се свещеник. Беше ясен, изпълнен с надежда камбанен звън, призоваващ паството на вечерната служба.
Затова зачаках в алеята, облегнат на една стена, за да избегна най-силните струи на дъжда. Не знам защо си правех труда, тъй като вече бях целият наквасен. Най-после камбаната спря да звъни, което, надявах се, означаваше, че вече всички са в катедралата и нямаше да ми се пречкат на пътя. Така че и аз бавно се отправих към нея.
Свърнах зад ъгъла и тръгнах надолу към портата. Светлината започваше да гасне, а черните облаци още бяха струпани над главата ми. После небето внезапно се освети от ярки мълнии и видях, че пространството пред катедралата е напълно пусто. Можех да видя външната страна на постройката с нейните големи контрафорси и високите й заострени прозорци. Светлина от свещи осветяваше рисуваното стъкло, а в прозореца вляво от вратата се виждаше образът на свети Георги, облечен в доспехи, който държеше меч и щит с червен кръст. Отдясно беше Свети Петър, застанал пред рибарска лодка. А в центъра, над вратата, беше злокобно-то издълбано изображение на Изчадието, с главата на гаргойла, гледаща гневно към мен.
Светецът, на когото бях кръстен, не беше там. Тома Съмняващият се. Тома Неверни. Не знаех кой бе избрал това име - мама или татко, - но го беше избрал добре. Не вярвах на онова, което вярваше Църквата; един ден щях да бъда погребан извън границите на някой църковен двор, а не вътре в него. Станех ли гонител на духове, костите ми никога нямаше да почиват в осветена земя. Но това не ме притесняваше ни най-малко. Как-то Прогонващия духове казваше често, свещениците не знаеха нищо.
Можех да дочуя пеене от вътрешността на катедралата. Вероятно хорът, който бях чул да се упражнява, след като посетих отец Кеърнс в изповедалнята му. За миг им завидях за тяхната религия. Късметлии бяха, че имат нещо, в което още можеха да вярват заедно. По-лесно беше да си вътре в катедралата с всички онези хора, отколкото да слезеш във влажните, студени катакомби сам.
Тръгнах през големите каменни плочи и излязох на широката чакъ-лена пътека, която се спускаше успоредно на северната стена на църквата. В един миг, докато се готвех да свърна зад ъгъла, сърцето ми сякаш скочи в устата. Някой седеше срещу капака в пода с гръб, опрян в стената, на завет от дъжда. До него имаше яка дървена тояга. Беше един от църковните настоятели.
Едва не изстенах гласно. Трябваше да очаквам това. След като всички онези затворници бяха избягали, в катедралата безспорно се тревожеха за сигурността - и за пълната си с вино изба.
Бях изпълнен с отчаяние и насмалко не се отказах още там, в този миг, но точно когато се обърнах, готов да се изнижа на пръсти, чух звук и се заслушах отново, докато се уверя. Но не бях сбъркал. Беше хъркане. Настоятелят спеше! Как, за Бога, беше успял да заспи при всичките тези гръмотевици?
Почти неспособен да повярвам на късмета си, тръгнах към капака в пода съвсем бавно, като се опитвах да не позволя на ботушите си да хрущят по чакъла, тревожейки се, че настоятелят може да се събуди всеки момент и да ми се наложи да бягам, за да се спася.
Почувствах се много по-добре, когато се приближих. Наблизо имаше две празни бутилки от вино. Той вероятно беше пиян и нямаше изгледи да се събуди доста време. Обаче въпреки това не можех да рискувам. Коленичих и пъхнах ключа на Андрю в ключалката много внимателно. Миг по-късно бях отворил капака и се спуснах сред бъчвите отдолу, преди внимателно да го върна на мястото му.
У мен все още бяха кутийката с прахан и огниво и една угарка от свещ, която винаги носех със себе си. Не ми отне дълго време да я запаля. Сега можех да виждам - но все още не знаех как да открия погребалната камера.
Глава 21
Саможертва
Започнах да си проправям път през бъчвите и лавиците с вино, до-като стигнах до вратата, която водеше към катакомбите. По мои сметки оставаха по-малко от петнайсетина минути преди падането на нощта, така че нямах много време. Знаех, че щом слънцето залезе, господарят ми ще накара Алис да призове Изчадието за последен път.