Прогонващия духове щеше да се опита да прободе Изчадието в сърцето с ножа си, но щеше да получи само един шанс. Ако успееше, освободената енергия вероятно щеше да го убие. Беше смело от негова страна да е готов да пожертва живота си, но ако не уцелеше, Алис щеше също да пострада. Осъзнавайки, че са го измамили и че сега е хванато в капан зад Сребърната порта завинаги, Изчадието щеше да е разярено; със сигурност и двамата - Алис и господарят ми - щяха да заплатят с живота си, ако то не бъдеше унищожено достатъчно бързо. То щеше да размаже телата им в камъните на калдъръма.
Най-долу на стъпалата се поколебах. Накъде да тръгна? Въпросът ми веднага получи отговор: спомних си една от татковите поговорки:
Винаги тръгвай с най-добрия крак напред!
Е, най-добрият ми крак беше левият, затова, вместо да тръгна по тунела право напред, онзи, който водеше към Сребърната порта и подземната река отвъд нея, тръгнах по този вляво. Той беше тесен, с място точно колкото да позволи през него да се провре един човек, и лъкатушеше и се спускаше стръмно надолу, така че имах чувството, че се спускам по спирала.
Колкото по-надълбоко навлизах, толкова по-студено ставаше, и разбрах, че мъртвите се събираха. Непрекъснато мярках разни неща с край-чеца на окото си: призраците на Малките хора, дребни форми, които не бяха много повече от проблясъци на светлина, непрекъснато влизащи и излизащи от стените на тунела. А подозирах, че зад мен има повече, от-колкото отпред - изпитвах чувство, че ме следват; че сега всички се движим надолу към погребалната камера.
Най-после видях потрепване от светлина на свещ напред и излязох в погребалната камера. Беше по-малка, отколкото бях очаквал, кръгло помещение, може би не повече от двайсет крачки в диаметър. Отгоре имаше висока полица, вдълбана в скалата, а върху нея бяха големите каменни урни, които съдържаха останките на древните мъртъвци. В центъра на тавана имаше отвор с приблизително кръгла форма, като комин, тъмна дупка, в която светлината на свещите не можеше да достигне. От тази дупка висяха вериги и кука.
От каменния таван капеше вода, а стените бяха покрити със зелена слузеста тиня. Усещаше се и силна воня: смесица от мирис на гнило и на застояла вода.
Край стената се виеше каменна пейка; Прогонващия духове седеше на нея, опрял и двете си ръце върху тоягата си, докато от дясната му страна беше Алис, все още с превръзката на очите и запушалките за уши.
Когато се приближих, той се взря в мен, но вече не изглеждаше разгневен, само много тъжен.
- Още по-глупав си, отколкото си мислех - каза той тихо, когато се приближих и застанах пред него. - Върни се сега, докато още можеш. След няколко мига ще е твърде късно.
Поклатих глава:
- Моля ви, нека остана. Искам да помогна.
Прогонващия духове изпусна дълга въздишка.
- Може да влошиш нещата още повече - рече той. - Ако Изчадието получи каквото и да е предупреждение, ще стои надалеч от това място. Момичето не знае къде се намира, а аз мога да затворя ума си, за да се предпазя от Изчадието. Ти можеш ли? Ами ако то проникне в ума ти?
- Изчадието се опита да прочете мислите ми преди малко. Искаше да узнае къде сте. И къде съм аз. Но аз му оказах съпротива и не успя -казах му.
- Как го спря? - попита той с внезапно рязък глас.
- Излъгах го. Престорих се, че съм на път към вкъщи и му казах, че вие сте на път към Чипъндън.
-И то ти повярва? - Прогонващия духове се взря упорито в мен.
- Струва ми се, че да - казах, внезапно почувствал се не толкова сигурен.
- Е, ще разберем достатъчно скоро, когато бъде призовано. Върни се тогава малко по-назад в тунела - каза Прогонващия духове с омекнал глас. - Ще гледаш оттам. Ако нещата тръгнат зле, може дори да имаш някакъв слаб шанс да се измъкнеш. Върви, момче! Не се колебай. Почти е време!
Подчиних се, дръпвайки се доста назад в тунела. Знаех, че досега слънцето вече щеше да се е спуснало под хоризонта и здрачът наближаваше. Изчадието щеше да напусне подземното си скривалище. Във формата си на дух можеше да лети свободно из въздуха и да минава през твърди скали. Веднъж призовано, щеше да литне право при Алис, по-бързо от ястреб с прибрани криле, падащ като камък към плячката си. Ако планът на Прогонващия духове сработеше, Изчадието нямаше да разбере къде чака Алис. Дойдеше ли веднъж тук, щеше да е твърде късно. Но ние също щяхме да сме тук, сблъсквайки се с гнева му, когато си дадеше сметка, че е било измамено и хванато в капан.