Те ме приветстваха с усмивки, втурнаха се към мен и ме задърпаха към лодката. Никога в живота си не се бях чувствал толкова щастлив, така приветстван, така желан, толкова приет. Цялата ми самота беше приключила. Но точно когато се готвех да се кача на борда, почувствах как една студена длан стисна ръката ми над лакътя.
Когато се обърнах, нямаше никой, но натискът върху ръката ми се усилваше, докато ме заболя. Почувствах как в кожата ми се врязват нокти. Опитах се да се отскубна и да се кача в лодката, а Малките хора се опитаха да ми помогнат, но сега натискът върху ръката ми се беше превърнал в изгаряща болка. Извиках и си поех през зъби силен, болезнен дъх, който заседна в гърлото ми и накара цялото ми тяло да изтръпне, а после - да се сгорещи все повече и повече, сякаш изгарях отвътре.
Лежах по гръб в тъмното. Валеше много силен дъжд и можех да почувствам как дъждовните капки барабанят по клепачите и челото ми и дори падат в устата ми, която беше широко отворена. Бях твърде отпаднал, за да отворя очи, но чух гласа на Прогонващия духове някъде отдалече.
- Остави го на спокойствие! - нареди той. - Дай му спокойствие, момиче. Това е всичко, което можем да направим за него сега!
Отворих очи и когато вдигнах поглед, видях Алис, наведена над мен. Зад нея различих тъмната стена на катедралата. Тя стискаше лявата ми ръка над лакътя: ноктите й, впиващи се в кожата ми, бяха много остри. Надвеси се напред и прошепна в ухото ми:
- Няма да ти се размине толкова лесно, Том. Сега ти се върна. Върна се където ти е мястото!
Поех си дълбоко дъх през зъби и Прогонващия духове пристъпи напред, с изпълнени с удивление очи. Когато той коленичи до мен, Алис се изправи и се дръпна назад.
- Как се чувстваш, момче? - попита той кротко, като ми помогна да се надигна и да седна. - Помислих, че си мъртъв. Кълна се, че когато те изнесох от катакомбите, в тялото ти не беше останал дъх!
- Изчадието? - попитах. - Мъртво ли е?
- Да, със сигурност е мъртво, момче. Ти го довърши, а при това нас-малко не довърши и себе си. Но можеш ли да ходиш? Трябва да се махаме оттук.
Зад Прогонващия духове забелязах пазача с празните бутилки от вино до него. Още беше потънал в пиянски сън, но можеше да се събуди всеки момент.
С помощта на Прогонващия духове успях да се изправя на крака и тримата напуснахме пределите на катедралата и поехме през пустите улици.
Отначало бях слаб и отпаднал, но докато се отдалечавахме от редиците терасовидно разположени къщи и започвахме да се изкачваме обратно в околността, започнах да се чувствам по-силен. След малко се обърнах и погледнах назад към Прийстаун, който се разстилаше под нас. Облаците се бяха вдигнали и луната се беше показала. Шпилът на катедралата сякаш блестеше.
- Вече изглежда по-добре - казах, като спрях, за да обхвана с очи гледката.
Прогонващия духове спря до мен и проследи посоката на погледа ми.
- Повечето неща изглеждат по-добре от разстояние - каза той. - А всъщност и повечето хора.
Май се шегуваше, затова се усмихнах.
- Е - въздъхна той, - отсега нататък това би трябвало да е далеч по-добро място. Но така или иначе, няма да бързаме да се връщаме тук.
След около час път, открихме стара изоставена плевня, в която да се подслоним. Беше ветровита и ставаше течение, но поне беше суха и имаше малко от жълтото сирене, което да хапнем. Алис заспа моментално, но аз седях буден дълго време, мислейки си за случилото се. Прогонващия духове също не изглеждаше уморен, а просто седеше мълчаливо, обгърнал с ръце коленете си. Най-накрая проговори.
- Откъде разбра как да убиеш Изчадието? - попита той.
- Наблюдавах ви - отговорих. - Видях ви да замахвате към сърцето му...
Внезапно обаче ме обзе срам заради лъжата ми и сведох ниско глава:
- Не, съжалявам - казах. - Не е вярно. Промъкнах се, когато говорехте с призрака на Нейз. Чух всичко, което казахте.
- И наистина би трябвало да съжаляваш, момче. Поел си голям риск. Ако Изчадието беше успяло да проникне в ума ти...
- Наистина съжалявам.
- И не ми каза, че имаш сребърна верига - рече той.
- Мама ми я даде - отговорих.
- Е, добре, че го е направила. Във всеки случай тя е в торбата ми и е на достатъчно сигурно място засега. Докато ти потрябва отново. - добави той злокобно.
Настъпи ново продължително мълчание, сякаш Прогонващия духове беше потънал в мисли.
- Когато те изнесох от катакомбите, ти изглеждаше студен и мъртъв
- рече той най-сетне. - Виждал съм смъртта толкова много пъти, че знам, че не грешах. После онова момиче сграбчи ръката ти и ти оживя. Не знам как да разбирам това.
- Бях при Малките хора - казах.