Човекът на Джинели: Разговорът се записва. Човекът, когото споменахте, ше го чуе целия. Така че…
Джина: Можете ли да го записвате?
Човекът на Джинели: Да. Така че в известен смисъл вие сега говорите на него.
Джина: Добре. Прадядо ми казва, че ще го оттегли. Аз го обявявам за луд, по-лошо, казвам му, че не е прав, но той е категоричен. Казва, че не бива да има повече нараняване и страх за хората му — ще го оттегли. Но трябва да се срещне с Халек. В противен случай не може да го оттегли. Утре вечерта в седем часа прадядо ми ще бъде в Бангор. Има един парк между две улици — Юниън и Хамънд. Ще е седнал на пейка. Ще бъде сам. Така че ти печелиш, големи човече — печелиш, ми хела по клоцкан. Заведи приятеля си, свиня, в парка Феърмънт, Бангор, довечера в седем.
Човекът на Джинели: Това ли е всичко?
Джина: Да, но му кажете още, че се надявам пишката му да почернее и да окапе.
Човекът на Джинели: Ти самата му го казваш, сестричке. Но не би трябвало да го правиш, ако знаеше за кого се отнася.
Джина: Майнатата ти и на тебе.
Човекът на Джинели: Трябва да звъннеш на същия номер в два часа, за да видиш има ли отговор.
Джина: Ще звънна.
— И затворила — завърши Джинели. Хвърли останалите мидени черупки в кофа за смет, върна се и добави без всякакво съжаление: — Моят човек твърди, че през цялото време, като че ли плачела.
— Боже Господи — измърмори Били.
— Както и да е, накарах моя човек отново да включи магнетофона и записах нещо, което да й пусне в два часа. Звучеше така: „Здравей, Джина. Аз съм специалният агент Стоунър. Получих съобщението ти. Звучи като даване на зелена улица, Приятелят ми Уилям ше дойде в парка в седем часа довечера. Ще бъде сам, но аз ще наблюдавам. Твоите хора сигурно също ще наблюдават. Това е добре. Нека всички наблюдаваме и нека никой не пречи на онова, което става между двама им. Ако нещо се случи на приятеля ми, ще ти струва скъпо.“
— И това ли беше всичко?
— Да. Това беше.
— Старецът е отстъпил.
— Мисля, че е отстъпил. Би могло, разбира се, и да е клопка. — Джинели го погледна сериозно. — Знаят, че ще наблюдавам. Може да са решили да те убият пред очите ми като отмъщение към мене, а после да става каквото ще и с тях.
— Те ме убиват така или иначе — махна с ръка Били.
— Или момичето може да си науми сама да го направи. Тя е луда, Уилям. Хората не винаги правят, каквото им се казва, когато са луди.
Били замислено го погледна.
— Така е. Но аз при всяко положение нямам голям избор, нали?
— Не… мисля, че нямаш. Готов ли си?
Били погледна към хората, които се взираха в него и кимна. От много време беше готов.
На половината път до колата каза:
— Наистина ли направи всичко това за мене, Ричард?
Джинели спря, погледна го и се поусмихна. Усмивката му бе почти неопределена… но въртящият се и примигващ блясък в очите му бе ясно фокусиран — прекалено ясно за Били. Трябваше да отмести погледа си.
— Има ли значение, Уилям?
Глава 24
Пурпурфаргаде ансиктет
Пристигнаха в Бангор късно следобед. Джинели отби в една бензиностанция, напълни резервоара и получи указания за пътя от служителя. Били седеше изтощен в колата. Джинели го погледна силно разтревожен, когато се върна.
— Уилям, да не ти е лошо?
— Не знам — отвърна, но размисли. — Не.
— Пак сърцето ли е?
— Да. — Спомни си нещо, което среднощният лекар на Джинели му беше казал — калий, електролити… нещо за смъртта на Карън Карпентър. — Трябва да ям нещо, в което има калий. Ананасов сок. Банани. Или портокали. — Сърцето му изведнъж запрепуска неравномерно. Били се облегна и затвори очи, като чакаше да види дали ще умре. Накрая шумотевицата стихна. — Цяла торба портокали.
Пред тях имаше голям магазин. Джинели отби.
— Сега се връщам, Уилям. Почакай.
— Разбира се — неопределено отвърна Били и веднага щом Джинели излезе от колата, задряма.
Присъни му се къщата във Феървю. Лешояд със скапан клюн долетя до перваза на прозореца и надникна вътре. Из стаите някой закрещя.
После някой друг го разтърси грубо. Били се сепна:
— Ъх!
Джинели се изправи и шумно въздъхна:
— Господи, Уилям, не ме плаши така!
— За какво говориш?
— Ами помислих, че се умрял. Ето.
Сложи в скута на Били кесия с портокали без семки. Били дръпна телчето с тънките си пръсти — те сега приличаха на бели паешки крака — и не можа да го отвори. Джинели разряза кесията с джобното си ножче, после раздели и един портокал на четвъртинки. Били започна да яде бавно в началото, като по задължение, след това се нахвърли, като изглежда преоткри апетита си за първи път от седмица и повече. А разтуптяното му се сърце сякаш се поуспокои и възстанови част от предишния си постоянен ритъм… макар че това би могло да бъде само игра на съзнанието му.