Никога не трябваше… помисли си Били, но после онова, което никога не би трябвало да направи, се разби и изчезна като лош радиосигнал. Отново задряма. Беше във Феървю, Феървю на живите мъртъвци. Навсякъде имаше трупове — уморени от глад. Нещо остро го клъвна по рамото.
Не.
Клъв!
Не!
Но то продължаваше, клъв, клъв, клъв — беше лешоядът със скапания нос, разбира се, и той не искаше да го погледне от страх, че може да му изкълве очите с черните остатъци от клюн.
Но
(клъв)
той настояваше и Били
(клъв! клъв!)
бавно обърна глава, като едновременно се отърси от съня и
… без истинско учудване, че на пейката до него седеше Тадъз Лемке.
— Събуди се, бели човече от града — подкани го той и отново клъвна силно ръкава на Били с извитите си, жълти от никотина пръсти. Клъв! — Сънищата ти са лоши. Смърдят така, че ги помирисвам от дъха ти.
— Буден съм — глухо измърмори Били.
— Сигурен ли си? — с известен интерес попита Лемке.
— Да.
Старецът носеше сив двуреден костюм от шевиот. На краката си имаше черни обувки с високи бомбета. Малкото коса по главата му бе сресана на път в средата и без издърпана силно назад от челото му, а то бе набраздено като кожата на обувките му. От едното му ухо проблясваше златна обеца.
Били видя, че скапването се бе разпростряло — от развалините на носа му вече излизаха тъмни ивици и покриваха по-голямата част от набраздената лява буза.
— Рак — каза Лемке. Ярките му черни очи — със сигурност птичи очи — не се отделяха от лицето на Били. — Харесва ли ти? Прави ли те щастлив? — „Щастлив“ прозвуча като „шъслив“.
— Не — отвърна Били. Още се мъчеше да пропъди остатъците от съня си, да се вкопчи в сегашната действителност. — Разбира се, че не.
— Не лъжи — повиши глас Лемке. — Прави те щастлив, разбира се, че те прави щастлив.
— Не изпитвам радост от тия неща — продължи Били. — Става ми лошо от тях. Повярвай ми.
— Никога не вярвам на нищо, което белият човек от града ми казва. — В гласа на Лемке се чувствуваше някаква отвратителна сърдечност. — Но че ти е лошо, това да. За това си мислиш. Ти настан фарск — умираш от отслабване. Затова ти донесох нещо. От него ще наддадеш, ще се пооправиш. — Устните му се отделиха от черните корени на зъбите в неприятна усмивка. — Но само ако някой друг го яде.
Били погледна към скута на Лемке и с чувството на deja vu видя, че беше пай върху алуминиева табличка за еднократна употреба. В ума си чу как казва на жена си насън: Не искам да се подхранвам. Реших, че ми харесва да бъда слаб. Изяж го ти.
— Изглеждаш уплашен — забеляза Лемке. — Твърде късно е да си уплашен, бели човече от града.
Извади джобно ножче от сакото си и го отвори, като вършеше всичко тържествено и бавно, както е присъщо за старците. Били видя, че острието изглежда по-късо от острието на ножчето на Джинели, но по-остро.
Старецът сложи острието в коричката и го изтегли, като направи около осемсантиметров разрез. Вдигна ножчето. От него върху коричката паднаха червени капчици. Старецът го избърса в ръкава на сакото си, като остави там тъмночервено петно. После сгъна ножчето и го прибра. Закрепи изкривените си палци от двете страни на табличката и леко дръпна. Разрезът се разтвори и разкри люлееща се гъста течност, сред която като съсиреци плуваха тъмни неща — може би ягоди. Отпусна палци. Разрезът се затвори. Отново дръпна ръбовете на табличката. Разрезът пак се отвори. Продължи да дърпа и да отпуска, докато говореше. Били не можеше да отмести поглед.
— Значи… ти си успял да се убедиш, че това е… Как му каза? Равно залагане. Онова, което стана с моята Сузана не е повече твоя грешка, отколкото е моя грешка, нейна грешка или Божа грешка. Ти си казваш, че не можеш да бъдеш накаран да си платиш — няма вина, казваш си. Тя се изплъзва от тебе, защото раменете ти са счупени. Няма вина, казваш си. Казваш си, казваш си и пак си казваш. Но залагане няма, бели човече от града. Всеки плаща, дори за нещата, които не е направил. Няма залагане.
Лемке умислено замълча за миг. Палците му се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Разрезът в пая се отваряше и се затваряше.
— Тъй като ти не приемаш вината — нито ти, нито приятелите ти, — аз те принуждавам да я приемеш. Правя го заради милата си мъртва дъщеря, която ти уби, заради майка й и заради децата й. После идва приятелят ти. Трови кучета, стреля през нощта, посяга на жена, заплашва, че ще хвърли киселина в лицата на деца. Оттегли го, казва, оттегли го, оттегли го и оттегли го. И накрая аз казвам добре, доколкото той ще подол енкелт — ще се махне оттук! Не заради онова, което е направил, а заради онова което ще направи — той е луд, този твой приятел, и никога няма да спре. Дори моята Джелина казва как очите му говорят, че никога няма да спре. „Но и ние никога няма да спрем“, а аз й казвам „Не, ще спрем. Не, наистина ще спрем. Защото ако не спрем, значи сме луди като приятеля на човека от града. Ако не спрем, значи трябва да приемем, че белият човек е прав — Господ си връща, а това е залагане.“