Свиване и отпускане. Свиване и отпускане. Отваряне и затваряне.
— „Оттегли го“, казва, но поне не допълва „Накарай го да изчезне, нека вече го няма“. Защото проклятието е донякъде като бебе.
Тъмните палци на стареца опънаха. Разрезът се отвори.
— Никой не ги разбира тия неща. Аз също, макар че знам малко. „Проклятие“ е вашата дума, но ромската е по-добра. Чуй я — пурпурфаргаде ансиктет. Знаеш ли я?
Били бавно поклати глава, като си помисли, че изразът има богато тъмно звучене.
— Означава нещо като „дете на нощните цветя“. То е като да получиш дете, което е варсел — смесено. Циганите казват, че варсел винаги се открива под лилията и беладоната, които цъфтят нощем. Така е по-добре да се каже, защото проклятието е нещо. Това, което ти имаше, не е нещо. Това, което ти имаш, е живо.
— Да — съгласи се Били. — То е вътре, нали? Вътре е и ме яде.
— Вътре? Вънка? — сви рамене Лемке. — Навсякъде. Ти довеждаш това нещо — пурпурфаргаде ансиктет — на света като бебе. Само че то расте по-бързо от бебето, а и не можеш да го убиеш, защото не го виждаш — забелязваш само какво прави.
Палците се отпуснаха. Разрезът се затвори. Тъмночервена струйка потрепваше по спокойната повърхност на коричката.
— Това проклятие… ти декент фелт о гард да борг. Бъди му като баща. Все още ли искаш да се отървеш от него?
Били кимна.
— Още ли вярваш в залагането?
— Да. — Гласът му едва се чу.
Старият циганин със скапания нос се усмихна. Черните линии на загниването под лявата му буза полягаха и трептяха. В парка вече почти нямаше хора. Слънцето доближаваше хоризонта. Изведнъж ножът отново се озова в ръката на Лемке с извадено острие.
Ще ме намушка, унесено си помисли Били. Ще ме намушка в сърцето и ще избяга с ягодовия си пай под мишница.
— Отвий си ръкава — нареди Лемке.
Били погледна надолу.
— Да — там, където тя те простреля.
Били издърпа лепенките от ластичния бинт и бавно го размота.
Отдолу ръката му изглеждаше прекалено бяла, като риба. Ръбовете на раната контрастно се открояваха в тъмночервен, нездрав цвят.
Същият цвят като ония неща в пая му, помисли си Били. Ягодите. Или каквото всъщност са. Раната бе загубила съвършената си овалност, тъй като ръбовете й се бяха сближили.
Сега приличаше на…
На разрез, помисли си Били, а очите му се върнаха към пая.
Лемке подаде ножа на Били.
Откъде да знам, че не си намазал острието с кураре, цианид или отрова за плъхове, канеше се да запита, но не го направи. Заради Джинели. Джинели и проклятието на белия човек от града.
Ножчето имаше кокалена дръжка, която лягаше удобно в ръката.
— Ако искаш да се отървеш от пурпурфаргаде ансиктет, първо го дай на пая… а после дай пая с детето-проклятие в него на някой друг. Но трябва да стане бързо, иначе ще се върне върху тебе с двойна сила. Разбираш ли?
— Да — отвърна Били.
— Направи го тогава. — Палците на Лемке отново се свиха. Тъмният разрез в коричката се разтвори.
Били се поколеба, но само за миг — после лицето на дъщеря му изплува в съзнанието му. Съзря я ясно като на добра снимка — гледаше го през рамо, смееше се, държеше помпоните си за физкултура в ръка като големи глупави пурпурно-бели плодове.
Ти бъркаш за равното залагане, старче, помисли си. Хайди за Линда. Жена ми за дъщеря ми. Това е залагането
Натисна острието на ножчето на Тадъз Лемке в дупката на ръката си. Коричката й лесно се отвори. В разреза на пая плисна кръв. Смътно съзнаваше, че Лемке говори бързо на ромски, а черните му очи не се отделят от бялото изпито лице на Били.
Били завъртя ножчето в раната си, като гледаше как подутите й краища се разделят и предишната овалност се възвръща. Кръвта течеше по-бързо. Не усещаше болка.
— Енкелт! Достатъчно.
Лемке грабна ножчето от ръката му. Били изведнъж почувствува, че е останал съвсем без сили. Отпусна се на облегалката на пейката, като чувствуваше отвратително прилошаване, отвратителна празнота — така би трябвало да се чувствува жената, която току-що е родила. Тогава погледна ръката си и видя, че тя вече не кърви.