Не — това е невъзможно.
Погледна към пая в скута на Лемке и видя нещо друго, което беше невъзможно — само че този път невъзможното стана пред очите му. Палците на стареца се отпуснаха, разрезът отново се затвори… а после просто нямаше разрез. Коричката беше цяла, като единствено в самия й център имаше две малки дупчици за парата. На мястото, където се простираше разрезът, сега бе останало само нещо като лъкатушеща гънка.
Погледна отново към ръката си, но там нямаше нито кръв, нито коричка, нито дупка. Раната беше напълно зараснала, като бе останал само къс бял белег, също лъкатушещ, който пресичаше линиите по дланта като светкавица.
— Това е за теб, бели човече от града — съобщи Лемке и постави пая в скута на Били.
Първият му, почти несъзнателен импулс беше да го захвърли, както би захвърлил голям паяк, пуснат в скута му. Паят беше отвратително топъл и изглежда пулсираше върху простата си алуминиева табличка като нещо живо.
Лемке се изправи, погледна го и попита:
— По-добре ли се чувствуваш?
Били осъзна, че като се изключи отвращението към онова, което държеше в скута си, наистина се чувствуваше по-добре. Слабостта му бе отминала. Сърцето биеше нормално.
— Малко — изговори предпазливо. Лемке кимна.
— Сега ще наддадеш. Но след седмица-две ще започнеш отново да слабееш. Само че този път слабеенето няма да може да се спре. Освен ако не намериш някой да яде това.
— Да.
Очите на Лемке не трепнаха.
— Сигурен ли си?
— Да, да! — викна Били.
— Малко ми е жал за тебе — продължи Лемке. — Не много, но малко. Някога може да си бил покол — силен. Сега раменете ти са прекършени. Ти не си виновен… има си причини… имаш приятели. — Усмихна се тъжно. — Защо не си изядеш сам пая, бели човече от града? Ще умреш, но ще умреш силен.
— Махай се оттука — отсече Били. — Нямам никаква представа за какво говориш. Знам единствено, че си свършихме работата.
— Да. Свършихме си работата. — Погледът му се спря за миг на пая, после се върна към лицето на Били. — Внимавай кой ще яде от храната, която е била предназначена за тебе — предупреди го той преди да си тръгне. Обърна се отново, когато стигна до един от уредите за упражнения. Това беше последният път, когато Били видя това невероятно древно, невероятно уморено лице. — Няма залагане, бели човече от града. Никога. — Обърна се и продължи.
Били седеше на пейката и го гледа, докато се загуби.
Щом Лемке изчезна във вечерния мрак, Били стана и тръгна по обратния път. Измина двайсетина крачки преди да се досети, че е забравил нещо. Върна се до пейката със замаяно, сериозно лице и изцъклени очи и си взе пая. Още беше топъл и още пулсираше, но това вече го притесняваше по-малко. Навярно човек можеше да свикне с всичко, ако стимулът е достатъчно силен.
Запъти се към Юниън стрийт.
От половината път нагоре към мястото, където Джинели го бе оставил, видя синята Нива, паркирана до бордюра. Тогава вече бе сигурен, че проклятието наистина е оттеглено.
Все още бе ужасно слаб и от време на време сърцето му се разтуптяваше (като на човек, стъпил в нещо мазно, помисли си), но все пак бе оттеглено — сега той вече знаеше точно какво бе имал предвид Лемке, когато каза, че проклятието е живо нещо, нещо като сляпо, неразумно дете, което е било в него, хранило се е от него. Пурпурфаргаде ансиктет. Няма го.
Но усещаше, че паят, който носеше, туптеше много леко ръцете му, а когато го погледна, видя, че и коричката пулсира ритмично. А простата алуминиева табличка задържаше топлината му. То спи, помисли си и потрепера. Чувствуваше се като човек, който носи заспал дявол.
Задните колела на новата бяха качени на тротоара, а колата — обърната към наклона. Габаритите й светеха.
— Свърши. — Били отвори вратата и влезе. — Свър…
Тогава видя, че Джинели го няма в колата. Или, по-точно нямаше много от него. Тъй като мракът все повече се сгъстяваше, той не забеляза, че едва не седна върху отрязаната ръка на Джинели. Беше само юмрукът му, от чиято нащърбена китка върху избелялата седалка на новата бяха останали червен парченца; юмрукът му, изпълнен с метални топчета.
Глава 25
55
— Къде си ти? — Гласът на Хайди беше ядосан, уплашен, уморен. Били без особено учудване откри, че вече не изпитва абсолютно нищо към този глас — дори любопитство.