— Няма значение — отговори. — Идвам си вкъщи.
— Дошъл е на себе си! Слава Богу! Най-накрая е дошъл на себе си! На летището „Ла Гуардия“ ли ще пристигнеш или на „Кенеди“? Ще дойда да те взема.
— С кола съм — отвърна Били и замълча. — Искам да се обадиш на Майк Хюстън, Хайди, и да му кажеш, че си размислила за онова.
— Кое? Били, какво… — Но от внезапната промяна в тона й разбра, че знае точно за какво говори той — беше уплашеният тон на дете, което е заловено, че краде бонбони. Изведнъж цялото му търпение към нея се изчерпа.
— Заповедта за принудително лечение — обясни той. — В бранша понякога й викаме „тапия за лудницата“. Свърших работата, която имах, и с радост ще постъпя, където пожелаеш — клиниката „Глисман“, центъра за изследване на жлезите в Ню Джързи, колежа по акупунктура. Но ако ченгетата ме заловят, щом вляза в Кънетикът, и ме изпратят в норуокската психиатрия, ти много ще съжаляваш, Хайди.
Тя плачеше.
— Направихме само онова, което мислехме, че ще е най-добре за тебе, Били. Някой ден ще разбереш.
Гласът на Лемке се обади в главата му. Ти не си виновен… има причини… имаш приятели. Той пропъди мисълта, но преди да го направи, по ръцете, врата и лицето му пролазиха тръпки.
— Само… — Той замълча, като този път чуваше в главата си Джинели. Само го оттегли. Оттегли го. Уилям Халек казва да го оттеглиш.
Ръката. Ръката на седалката. Широкият златен пръстен на безименния пръст — червен камък, може би рубин. Тънки черни косъмчета растяха между кокалчетата на юмрука на Джинели.
Били преглътна. От гърлото му отекна отчетливо хлъцване.
— Само трябва да обявиш документа за невалиден.
— Добре — бързо се съгласи тя, после маниакално се върна към оправданията — Ние само… аз направих само каквото мислех… Били, ти така слабееше… говореше така шантаво…
— Окей.
— Говориш като че ли ме мразиш. — Тя отново заплака.
— Не се занасяй — намеси се той, а това не беше точно отрицание. Добави по-тихо: — Къде е Линда? Там ли е?
— Не, отиде при Роуда за няколко дни. Тя… е, тя е много разтревожена от всичко това.
Разбира се, помисли си. Беше ходила при Роуда и преди, после се бе върнала. Знаеше, защото бяха говорили по телефона. Сега пак я нямаше, а нещо в тона на Хайди го накара да помисли, че този път Линда сама си е тръгнала. Дали е открила, че ти и добрият стар Майк Хюстън сте направили постъпки да обявите баща й за луд, Хайди? Това ли е станало? Но нямаше особено значение. Важното беше, че Линда я нямаше.
Очите му се стрелнаха към пая, който бе поставил върху телевизора в мотелската си стая в Нортийст Харбър. Коричката все още пулсираше бавно, като някое противно сърце. Важно беше дъщеря му да не се приближава до това нещо. Беше опасно.
— Най-добре за нея ще е да остане там, докато ние двамата се разберем — предложи той.
Хайди избухна в силни ридания. Били я попита какво не е наред.
— Ти не си наред, гласът ти е така студен.
— Ще се затопли — увери я. — Не се тревожи.
Чу я как преглъща риданията си и се опитва да се успокои. Чакаше това да стане с безразличие — всъщност не изпитваше абсолютно нищо. Ужасът, който го бе овладял, когато осъзна, че на седалката лежи ръката на Джинели — това наистина беше последното му силно чувство за тази вечер. Освен, разбира се, неуместния смях, който бе дошъл по-късно.
— В каква форма си? — попита тя накрая.
— Оправил съм се малко. Станал съм петдесет и пет кила.
Тя пое дъх.
— Това е три кила по-малко, отколкото тежеше, като тръгна.
— А също е три кила повече, отколкото тежах вчера сутринта — тихо забеляза той.
— Били… искам да знаеш, че можем да се оправим с всичко това. Наистина можем. Най-важното е ти да оздравееш, а после ще говорим. Ако трябва да приказваме с някой друг… например с брачен консултант… аз съм съгласна, ако ти искаш. Важното е, че ние… ние…
О, Боже, отново ще почне да реве, помисли си той, като едновременно донякъде се изненада и потресе от собствената си коравосърдечност. После тя каза нещо, което му се стори особено трогателно и за миг му възвърна чувството за старата Хайди… а с него и за стария Били Халек.
— Ако искаш, ще се откажа от цигарите — обеща тя. Били погледна към пая върху телевизора. Коричката му бавно пулсираше. Нагоре и надолу, нагоре и надолу. Помисли си колко тъмен стана паят, когато старият циганин го разряза. За показалите се наполовина бучки, които можеха да са всичките физически страдания на човечеството или просто ягоди. Помисли си за кръвта, която капеше от раната му в пая. Помисли си за Джинели. Разнежването му премина.