Старият циганин със скапания нос: Няма вина, казваш си. Казваш си, казваш си и пак си казваш. Но залагане няма, бели човече от града. Всеки плаща, дори за нещата, които не е направил. Няма залагане.
Тогава се обърна и тръгна към стълбите. Ужасът го бе парализирал и той се влачеше като моряк при буря.
Не, не Линда, пищеше съзнанието му. Не Линда! Боже, моля ти се, не Линда!
Всеки плаща, бели човече от града — дори за нещата, които не е направил. Защото това наистина е целта.
Останалата част от пая беше на бюфета, покрита внимателно с фолио. Нямаше цяла четвърт. Погледна към масата и видя там портмонето на Линда — към дръжката му бяха прикрепени значки с образите на рокзвезди: Брус Спрингстийн, Джон Кугар Меланкамп, Пат Бенатар, Лайънъл Ричи, Стинг, Майкъл Джаксън.
Отиде до умивалника.
Две чинийки.
Две вилици.
Седнали са тук, яли са пай и са се помирили, помисли си. Кога? Веднага след като съм заспал? Така трябва да е било.
Счу му се как старият циганин се смее и коленете му се подгънаха. Трябваше да се хване за бюфета, за да не падне наистина.
Когато се усети малко по-силен, се обърна и мина през кухнята, като дъската в средата изскърца под краката му.
Паят отново пулсираше — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Гадната, упорита топлина бе замъглила фолиото. Дочуваше слабо джавкане.
Отвори бюфета и си взе чинийка за десерт, дръпна шкафчето отдолу и измъкна нож и вилица.
— Защо не? — прошепна и отхлупи пая. Той беше отново неподвижен. Беше отново ягодов пай, който изглеждаше много привлекателен въпреки ранния час.
А както и Хайди беше казала, все още му трябваха всичките калории, които може да поеме.
— Да ти е сладко — промълви Били Халек в тишината на огряната от слънце кухня и си отряза парче от циганския пай.