— Не можеш да го изхвърлиш от главата си, а? — изведнъж заговори Хайди… така изведнъж, че Халек се стресна. — Били, ти не си виновен. И съдията го каза.
— Не мислех за това.
— За какво мислеше тогава?
— За вестника — отговори й. — Пише, че началните вноски за жилищата това тримесечие отново са спаднали.
Не е виновен, правилно; съдията го беше казал. Съдията Росингтън. Кари, както му казваха приятелите му.
Приятели като мене, помисли си Халек. Колко пъти сме играли голф със стария Кари Росингтън, Хайди, както добре знаеш. Когато давахме новогодишно парти преди две години, и също мислех да се откажа от цигарите, но не го направих, тогава кой сграбчи съблазнителната ти цица по време на обичайната целувка за честита Нова Година? Познай кой? Ах, Божичко! Че това без съмнение бе добрият стар Кари Росингтън!
Да. Добрият стар Кари Росингтън, пред когото Били бе пледирал по десетки граждански дела. Добрият стар Кари Росингтън, с когото Били играеше понякога покер в клуба. Добрият стар Кари Росингтън, който не бе се изложил, когато добрият му стар приятел по голф и покер Били Халек (Кари понякога го тупаше по гърба и му викаше „Как е работата, братко Бил?“) се изправи пред него в съда, не за да спори по някой пункт от гражданското право, а обвинен в транспортно нарушение, което е отнело човешки живот.
А когато Кари Росингтън не се изложи, кой каза срамота, деца? Кой в целия хубав град Феървю каза срамота? Ами че никой! Никой не каза срамота! Та какви бяха те? Само тайфа мръсни цигани. Колкото по-скоро напуснеха Феървю и поемеха пътя в старите си фургони с лепенки от Националната служба за пътна помощ по задните брони, колкото по-скоро се видеше гърба на саморъчно изработените ремаркета и каравани, толкова по-добре. Колкото по-скоро, толкова…
По-слаб.
Хайди загаси цигарата си и процеди:
— По дяволите с началните си вноски. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш.
Били бе съгласен. А предполагаше, че тя също е мислила за това. Лицето й бе прекалено бледо. Изглеждаше на колкото години си беше — трийсет и пет, — а това се случваше рядко. Бяха се оженили много, много млади и той все още си спомняше търговския пътник, който бе дошъл у тях да им предлага прахосмукачки три години след сватбата им. Бе погледнал към двайсет и две годишната Хайди Халек и учтиво бе запитал: „Вкъщи ли е майка ти, сладурче?“.
— Определено не ми се отразява на апетита — отбеляза той и наистина бе така. Разтревожен или не, той си бе излапал бърканите яйца, а от бекона нямаше и следа. Преполови портокаловия си сок и се обърна към нея с голямата позната усмивка на Били Халек. Тя се опита да му отвърне с усмивка, но не се получи. Представи си, че си бе закачила табелка УСМИВКАТА МИ ДНЕС НЕ РАБОТИ.
Пресегна се през масата и взе ръката й:
— Хайди, всичко е наред. И дори да не е, вече всичко свърши.
— Знам. Знам.
— Линда още ли…
— Не. Вече не. Казва… казва, че приятелките й много я подкрепят.
Около седмица след злополуката дъщеря им се бе чувствувала много зле. Връщаше се от училище обляна в сълзи, или почти разплакана. Беше престанала да яде. Лицето й бе постоянно зачервено. Халек реши да не се поддава на моментните си чувства и отиде да се срещне с учителката от занималнята, със заместник-директора и с любимата на Линда госпожица Ниъринг, която й преподаваше физкултура. Той установи (а, ето една добра адвокатска дума), че съучениците й главно я дразнеха — грубо и неприятно, както обикновено се дразнят в прогимназията, и съвсем нетактично, като се имат предвид обстоятелствата, но пък какво друго би могло да се очаква на тая възраст, когато смешките за умрели бебета се смятат за връх на остроумието?
Бе убедила Линда да излязат да се разходят. По Лантърн драйв имаше уютни и откъснати от градския шум жилища, чиято цена започваше от около 75 000 долара и достигаше до 200 000 за къщите с вътрешни басейни и сауни в оня край на улицата, където се намираше градският клуб.
Линда бе в старите си раирани памучни шорти, разпрани по единия шев, и… Халек забеляза, че краката й са станали така дълги и стройни, че кантовете на памучните й гащички се показваха. Сърцето му се сви от съжаление и ужас. Тя порастваше. Навярно съзнаваше, че старите й шорти са омалели и износени и той се досещаше, че ги е обула, защото й напомняха за едно по-спокойно детство, когато татко й не трябваше да отива в съда, за да го съдят (няма значение колко предрешено е било делото, щом старият му другар по голф и пиян осквернител на цицата на жена му Кари Росингтън е държал съдийското чукче), детство, при което съучениците й не са тичали при нея през почивката на футболното игрище, докато тя яде сандвича си, за да я питат каква присъда е получил баща й за прегазването на старата дама.