Разбираш, че беше нещастен случай, нали, Линда?
Тя кима, без да го гледа. Да, татко.
Излезе между две спрели коли, без изобщо да се огледа. Нямаше как да спра. Беше абсолютно невъзможно.
Татко, не искам да ми говориш за това.
Знам, че не искаш. И аз не искам да говоря. Но ти чуваш за това. В училище.
Тя го поглежда уплашено. Татко! Ти не си…
Ходил в училището? Да. Ходих. Но чак в три и половина вчера следобед. Там изобщо нямаше деца, доколкото можах да видя. Никой няма да научи.
Тя се отпуска. Малко.
Чух, че някои ученици са се държали доста грубо с тебе. Съжалявам.
Не е било толкова лошо, казва тя и взема ръката му. Лицето й обаче, с току-що появилия се обрив от притеснение по челото, говори за друго. Да имаш арестуван родител не е случка, за която да пише дори Джуди Блум (макар че някой ден сигурно ще го направи).
Чух също така, че ти си се справяла много добре, продължава Били Халек. Не си се хващала прекалено за думите им. Защото ако усетят, че успяват да ти се качат на главата…
Да, знам, отговаря му мрачно.
Госпожица Ниъринг казва, че особено се гордее с тебе, добавя той. Това е малка лъжа. Госпожица Ниъринг не е казала точно това, но тя наистина бе говорила добре за Линда, а това значеше почти толкова за Халек, колкото и за дъщеря му. А и в случая вършеше работа. Очите й светват и тя за първи път среща погледа на Халек.
Така ли каза?
Точно така, потвърждава Халек. Лъжата минава леко и убедително. И защо не? Напоследък му се случва често да лъже.
Тя стиска ръката му и се усмихва благодарно.
Скоро ще забравят за тебе, Лин. Ще си намерят друг, когото да одумват. Някое момиче ще забременее, някой учител ще получи нервен припадък, ще разкрият, че някое момче е продавало марихуана или кокаин. И ще те оставят на мира. Разбираш ли?
Тя изведнъж го прегръща силно и се притиска към него. Той решава, че в края на краищата не е пораснала толкова бързо и че не винаги е лошо да се лъже.
Обичам те, татко, прошепва тя.
И аз те обичам, Лин.
Той отвръща на прегръдката й и изведнъж някой сякаш пуска голяма усилвателна уредба в мозъка му и той отново чува двойния удар — първия, когато предната броня блъска старата циганка с яркочервена кърпа върху рошавата коса, и втория, когато големите предни колела преминават през тялото й. Хайди пищи.
И ръката й се отдръпва от скута на Халек. Халек прегръща по-силно дъщеря си и усеща как по цялото му тяло пролазват тръпки.
— Искаш ли още яйца? — пита го Хайди, като прекъсва унеса му.
— Не. Не, благодаря.
Той оглежда с чувство за вина ометената си чиния — каквито и неприятности да бе имал досега, никога не бе загубвал съня или апетита си.
— Сигурен ли си, че си…
— Окей? — Той се усмихва. — Аз съм окей, ти си окей, Линда е окей. Както казват в мелодрамите, кошмарът свърши — може ли сега да се върнем към живота си?
— Това е чудесна идея. — Този път му отговаря с истинска широка усмивка, изведнъж отново е лъчезарна и изглежда на по-малко от трийсет години. — Искаш ли останалия бекон? Има още два резена.
— Не — отказва той, като си мисли как панталоните му се впиваха в меката му талия (каква талия, ха-ха, обади се в главата му един дребен и недуховит Дон Рикълс, последния път, когато имаше талия, трябва да беше към 1978, хокейна шайба такава), как трябваше дълбоко да поеме дъх, за да ги закопчае. После се сети за кантарчето и отсече: — Дай ми единия. Отслабнал съм две кила.
Бе отишла до печката въпреки предишния му отказ — понякога ме познава така добре, че ме потиска, помисли си той. Тя се обърна:
— Значи още мислиш за това.
— Не мисля — вбеси се той. Не може ли човек спокойно да отслабне две кила? Винаги казваш, че би искала да съм малко…
По-слаб
… малко по-строен.
Сега тя го бе накарала отново да се замисли за циганина. По дяволите! Скапаният му нос и ужасното чувство, когато пръстът му се плъзгаше по бузата му в мига преди да реагира и да се отдръпне — както човек се отдръпва от паяк или от жужащи бръмбари, събрани накуп под някой гнил дънер.
Донесе му бекона и го целуна по челото:
— Извинявай. Продължавай и отслабни малко. Но ако не успееш, помни какво казва господин Роджърс…
— … харесвам те какъвто си — едновременно завършиха те. Той побутна захлупения върху масата „Уол стрийт джърнал“, но вестникът просто го потискаше. Стана, излезе навън и откри „Ню Йорк Таймс“ в цветната леха. Момчето винаги го хвърляше върху цветята, никога не разпределяше пощата правилно в края на седмицата, а и не успяваше да запомни презимето на Били. Неведнъж си бе задавал въпроса — възможно ли е дванайсет-годишното момче да страда от болестта на Алцхаймер.