— Да, мисля, че да.
— Очите им главно казват „Колко ще спечеля“. Как беше нарекъл оня старец от Олд Орчард продавачите на дребно и артистите от тротоара?
— Търговци скитници — напомни Били.
— Точно така! — разпали се Джинели. Блясъкът в очите му се разпали. — Търговци скитници, правилно, добре! Човекът, който ми трябваше, е първокласен търговец скитник. Такива типове в курортните градове обикалят като леки жени, които си търсят стабилни клиенти. Рядко се хвърлят на нещо голямо, непрекъснато се движат и са доста изискани във всичко… освен в обувките. Имат журналистически ризи, спортни сака „Пол Стюарт“ и дизайнерски дънки… но като погледнеш към краката им, на мокасините сякаш е написано „Калдърс, деветнайсет долара и деветдесет и пет цента“. Мокасините им ти казват „Можеш да ме вземеш, ще ти свърша работа“. При леките жени това са блузите. Винаги блузи от изкуствена коприна. Трябва да ги обучиш, ако искаш да не ги носят.
Но накрая намерих човека. Така че взех и го заговорих. Седнахме на една пейка край градската библиотека — приятно място — и се уговорихме. Трябваше да му платя малко повече, защото нямах време да го облагородя, така да се каже, и той беше достатъчно жаден, пък ми се стори, че може да се разчита на него. Поне за кратко време. За тия типове по-дългото време изобщо не съществува. За тях дълъг е училищният коридор, по който са вървели от часа по американска история към часа по алгебра.
— И колко му плати?
Джинели махна с ръка.
— Заради мене харчиш доста пари — отбеляза Били. Без да иска, беше възприел ритъма на речта на Джинели.
— Ти си приятел — малко засегнато каза Джинели. — Може да си оправим сметките по-нататък, но само ако искаш. Аз се забавлявам. Това наистина е едно странно приключение, Уилям. Съчинението „Как прекарах лятната си ваканция“ би станало интересно, ако искаш да го напишеш някога. Сега може ли да довърша? Устата ми пресъхна, днес ме чака много ходене, а и двамата ще имаме доста работа по-нататък.
— Продължавай.
Човекът, когото Джинели избрал, бил Франк Спъртън. Казал, че е студент-първокурсник от Колорадския университет във ваканция, но на Джинели му изглеждал към двайсет и пет годишен — доста стар за първокурсник. Не че имало значение. Джинели искал той да отиде до черния път, където изоставил наетия форд, а после да следва циганите, когато тръгнат. Спъртън трябвало да се обади в бархарбърския мотел „Моутър ин“, ако е сигурен, че са се установили за нощта. Джинели не мислел, че ще отидат много далече. В мотела Спъртън трябвало да потърси Джон Трий. Спъртън го записал. Получил част от парите — шейсет процента от обещаната сума. Получил също ключовете и капачката от разпределителя на форда. Джинели попитал Спъртън дали ще успее да постави правилно капачката, а Спъртън, с усмивката на крадец на коли, отговорил, че ще се оправи.
— Закара ли го до там?
— За парите, които му плащам, Уилям, би могъл да отиде и на автостоп.
Джинели се върнал в бархарбърския „Моутър ин“ и се регистрирал като Джон Трий. Макар че било само два часа следобед, успял да получи последната свободна за вечерта стая — служителят му подал ключа, като че ли му правел голяма услуга. Летният сезон наистина набирал скорост. Джинели отишъл в стаята, нагласил будилника за четири и половина и подремнал, докато звънне. После станал и отишъл на летището.
В пет и десет малък частен самолет — навярно същият, който бе докарал Фандър от Кънетикът — кацнал. „Бизнес съдружникът“ влязъл и разтоварили един голям и три малки пакета от товарното отделение на самолета. Джинели и „бизнес съдружникът“ натоварили по-големия пакет на задната седалка на новата, а малките в багажника. Тогава „бизнес съдружникът“ се върнал в самолета. Джинели не го изчакал да отлети, а отишъл отново в мотела и спал до осем часа, когато телефонът го събудил.
Бил Франк Спъртън. Обаждал се от една бензиностанция „Тексако“ в Банкъртън, град на шейсет километра северозападно от Бар Харбър. Към седем часа, казал Спъртън, циганският керван отседнал в една ливада до града — изглежда, всичко било уговорено предварително.