— Сигурно от Старбърд — допусна Били. — Той преговаря от тяхно име.
Гласът на Спъртън звучал притеснено… неспокойно.
— Мислел, че са го усетили — обясни Джинели. — Той се мотаел доста зад тях, но това било грешка. Някои от тях се отбили за бензин или за нещо друго. Той не ги видял. Карал с около шейсет километра в час, без да бърза, и изведнъж два стари фургона и един микробус го изпреварили, банг-бум-банг. Това видял първо, а после неочаквано се озовал в средата на проклетия керван вместо зад него. Погледнал от страничния прозорец, когато микробусът го задминал, и видял оня старец без нос на мястото до шофьора — въртял си пръстите не като за поздрав, а като че ли правел магия. Не слагам свои думи в устата му, Уилям — това ми го каза по телефона. „Въртеше си пръстите като че ли ми правеше магия“.
— Боже мой — измърмори Били.
— Искаш ли една глътка в кафето си?
— Не… да.
Джинели сипа капачка „Шивас“ в чашата на Били и продължи. Попитал Спъртън дали на микробуса е имало картина от едната страна. Така било. Момиче и еднорог.
— Боже мой — повтори Били. — Наистина ли мислиш, че са познали колата? Че са започнали да търсят, след като са намерили кучетата, и са я видели на пътя, където си я оставил?
— Знам, че са го направили — мрачно се съгласи Джинели. — Каза ми името на пътя, на който се намирали — Финсън роуд, — и номера на магистралата, която пресичал. После ме помоли да оставя остатъка от парите му в плик за него в касата на мотела. „Искам да изчезна“, бяха думите му и не го обвинявам за това.
Джинели тръгнал с новата от мотела в осем и петнайсет.
Ппреминал линията, която разделя Бъкспорт и Банкъртън в девет и половина. След десет минути минал покрай бензиностанция „Тексако“, вече затворена за деня. Имало доста коли, паркирани от едната й страна — някои чакали за ремонт, други били за продан. В края на редицата видял наетия форд. Излязъл на пътя, обърнал се и влязъл от другата страна.
— Направих го още два пъти — добави той. — Поуспокоих се, така че продължих малко по пътя и паркирах таратайката на банкета. После се върнах пеша.
— И?
— Спъртън беше в колата. На кормилото. Мъртъв. Имаше дупка в челото си, точно над дясното око. Без много кръв, би могло да е пистолет четиридесет и пети калибър, но не ми се вярва. По седалката зад него нямаше кръв. Онова, което го беше убило, не бе стигнало до там. Куршум четиридесет и пети калибър би излязъл и би оставил дупка с размера на супена чиния. Мисля, че някой го е застрелял с метално топче от прашка като онова, с което момичето е простреляло тебе. Може дори и самата тя да го е направила.
Джинели за миг се замисли.
— В скута му имаше мъртво пиле. Заклано. На челото на Спъртън с кръв бе изписана една дума. Предполагам, че с пилешка кръв, макар че тогава нямах време за пълен лабораторен анализ.
— Каква дума? — попита Били, макар че знаеше отговора и преди Джинели да го каже.
— „НИКОГА“.
— Господи — ахна Били и посегна към подсиленото си кафе. Поднесе чашата към устата си, после я остави непокътната.
Ако отпиеше от нея, щеше да повърне. Не можеше да си го позволи. Представяше си как Спъртън седи на кормилото на форда с килната глава, тъмна дупка над едното око и топка от бели пера в скута. Картината беше достатъчно ясна, така че той видя и полуотворения жълт клюн на птицата, и изцъклените й черни очи…
Светът се люшна в сива мъгла… после чу равния силен звук от плесница и усети, че бузата му пламва. Отвори очи и видя, че Джинели се обляга на стола си.
— Извинявай, Уилям, но е точно като в рекламата за лосиона за след бръснене — имаше нужда от това. Мисля, че почва да те гризе съвестта за този Спъртън; искам да престанеш да се измъчваш, чуваш ли? — Тонът на Джинели беше внимателен, но очите му бяха сърдити. — Ти преобръщаш всичко в ума си като ония сърцераздирателни съдии, които искат да обвинят всекиго, включително и президента на Съединените щати, за това, че някое наркоманче е заклало една старица и е откраднало чека й от общественото осигуряване — всекиго, значи, освен глупавото наркоманче, което в момента е застанало пред него и чака да получи условната си присъда, за да излезе и да го направи отново.
— Това е напълно безсмислено! — започна Били, но Джинели го прекъсна:
— Разбира се. Ти не си убил Спъртън, Уилям. Някой циганин го е направил и който и да е той, в основата на всичко стои старецът, а това го знаем и двамата. Освен това никой не е принуждавал Спъртън. Правеше нещо, за което му се плащаше, това е всичко. Бил е невнимателен и те са го наказали. Кажи ми сега, Уилям — искаш ли да се оттегля или не.