След като закрепил добре автомата, Джинели поел дълбоко дъх и се прицелил към предната гума на микробуса с еднорога. Пеели шурци, наблизо шумоляло поточе. През тъмната ливада се обадил козодой. При втория му вик Джинели открил огън.
Ревът на автомата раздрал нощното спокойствие. Огънят обвил края на дулото като ореол, докато първият пълнител — трийсет патрона с калибър 30, всеки дълъг почти като цигара, всеки зареден със сто и четиридесет зърна барут — не бил изстрелян. Предната гума на микробуса с еднорога не само се спукала; тя гръмнала. Джинели задържал огъня по дължината на микробуса.
— Изобшо не засегнах каросерията — каза той. — Разсипах обаче земята под нея. Стрелях по-надалече заради резервоара. Виждал ли си някога микробус да избухва? Същото става, когато запалиш фойерверк и го захлупиш с консерва. Веднъж видях такова нещо в Ню Джързи.
Задната гума на микробуса се пръснала. Джинели откопчал първия пълнител и сложил нов. Долу врявата започвала. Долитали гласове — някои сърдити, повечето просто уплашени. Една жена изпищяла.
Някои от тях — точно каква част Джинели не можел да каже — изхвърчали от микробусите — повечето по пижами и нощници, всички объркани и уплашени и всички се опитвали да гледат в пет различни посоки едновременно. Тогава Джинели за първи път видял Тадъз Лемке. Старецът изглеждал почти смешен в издуващата се нощница. Кичури коса стърчали под шарената му нощна шапчица. Заобиколил микробуса с еднорога, погледнал спуканите му и изкривени гуми, после обърнал очи право към мястото, където лежал Джинели. Каза на Били, че в горящия му поглед нямало нищо смешно.
— Знаех, че не може да ме види — поясни той. — Луна нямаше, а лицето и ръцете ми бяха почернени — просто бях още една сянка в ливадата. Но… мисля, че наистина ме видя, Уилям, и сърцето ми се сви.
Старецът се обърнал към хората си, които започнали да прииждат към него, като още бърборели и размахвали ръце. Викнал им на ромски и махнал към колите. Джинели не разбирал езика, но жестът бил достатъчно ясен: Прикрийте се, глупаци такива.
— Много късно, Уилям — самодоволно отбеляза Джинели.
Отправил втория откос във въздуха право над главите им. Вече много хора пищели — мъже, не само жени. Някои се хвърлили на земята и започнали да лазят — повечето със спуснати глави и със задници, вдигнати нагоре. Останалите бягали, като се хвърляли във всички посоки освен в тази, откъдето идвал огънят.
Лемке останал на мястото си и ги напътствувал със силен глас. Нощната му шапчица паднала. Бягащите продължили да бягат, пълзящите пълзели. Лемке обикновено сигурно ги е държал в пълно подчинение, но сега били изпаднали в паника от Джинели.
Фургонът понтиак, от който взел сакото и гуменките предната вечер, бил паркиран до микробуса, с лице към него. Джинели поставил трети пълнител в АК-47 и отново стрелял.
— Там нямаше никой предната вечер, а и така вонеше, че и сега едва ли би имало човек. Тоя фургон го убих — искам да кажа унищожих го. АК-47 е много гадно оръжие, Уилям. Хората, които са гледали само военни филми, си мислят, че щом използуваш картечница или автомат, резултатът е спретната редичка дупки, но не е така. Мръсно е, разрушително е и става бързо. Предното стъкло на стария бонвил се пръсна навътре. Капакът на мотора малко се повдигна. После куршумите го подхванаха и го отпраха, фаровете гръмнаха. Гумите също. Решетката на мотора падна. Не можех да видя как водата изтича от радиатора, беше много тъмно, но когато пълнителят се свърши, със сигурност я чух. Накрая идиотският автомобил изглеждаше като блъснат в стена. И през цялото време, докато стъкло и хром хвърчаха навсякъде, оня старец изобщо не помръдна. Само гледаше пробляскванията на дулото, за да може да прати хората си след мен, ако съм толкова глупав, че да го изчакам да ги събере. Реших да спра преди да е успял да го направи.
Джинели затичал към пътя приведен като войник от Втората световна война, който напредва под вражеския огън. След като го стигнал, се изправил и се втурнал в спринт. Подминал вътрешния часови — онзи, когото бил повалил с приклада — почти без да го погледне. Но когато стигнал мястото, където бил хванал господин Уокман, се спрял задъхан.
— Не беше трудно да го намеря дори в тъмното — продължи Джинели. — Чувах как храсталакът се огъва и пука. Когато се приближих, чух и самия него — ънт, ънт, ут, ут, глъмп, глъмп.