Лемке всъщност бил успял да заобиколи четвърт от дървото, към което бил прилепен — в резултат се стегнал повече отколкото преди. Слушалките били паднали и висели около врата му върху кабелите си. Щом видял Джинели, спрял да се върти и само го погледнал.
— В очите му прочетох мисълта, че ще го убия и че адски се страхува — обясни Джинели. — За мене това беше идеално. Старият тип не се боеше, но, казвам ти, това хлапе искрено желаеше никога да не са се закачали с тебе, Уилям. За нещастие, не можах наистина да го поизпотя — нямаше време.
Коленичил до Лемке и вдигнал своя АК-47 така, че Лемке ясно да види какво е това. От погледа му проличало, че знаел много добре.
— Нямаш много време, задник, така че слушай добре — казал му Джинели. — Кажи на стареца, че следващия път няма да стрелям високо или ниско, нито по празни коли. Кажи му, че Уилям Халек казва да го оттегли. Разбра ли?
Лемке кимнал, доколкото лентата му позволявала. Джинели отлепил устата му и измъкнал парчето от тениската.
— Тук скоро ще стане навалица — завършил Джинели. — Викай и ще те намерят. Запомни ли съобщението?
Обърнал се да си върви.
— Вие не разбирате — дрезгаво се обадил Лемке. — Той никога няма да го оттегли. Той е последният от големите маджарски вождове — сърцето му е от камък. Моля ви, господине, аз ще запомня, но той никога няма да го оттегли.
По пътя един пикап се друсал към циганския лагер. Джинели обърнал глава, после отново погледнал Лемке.
— Камъните може да се разтрошават — отсякъл той. — Кажи му и това.
Джинели отново излязъл на пътя, пресякъл го и тръгнал към кариерата за чакъл. Минал още един пикап, а после три коли една след друга. Местните хора, разбираемо заинтересувани от стрелбата с автоматично оръжие посред нощ край малкия си град, не представлявали истински проблем за Джинели. Светлината от приближаващите се фарове му оставяла достатъчно време да се шмугне в гората всеки път. Чул приближаващата се сирена тъкмо, когато влизал в кариерата.
Запалил Нивата и я закарал без светлини до края на краткия отбив. Край него профучал шевролет с подвижна полицейска сива лампа на таблото си.
— След като замина, изтрих саждите от лицето и от ръцете си и го последвах — продължи Джинели.
— Последва го? — намеси се Били.
— Така е по-безопасно. Щом има стрелба, невинните граждани ще си изпотрошат краката да се доберат там, за да видят малко кръв преди ченгетата да дойдат и да я измият от тротоара. Хората, които отиват в друга посока, са подозрителни. Много пъти си тръгват тъкмо, защото имат пистолети в джобовете си.
Когато стигнали отново ливадата, вече имало шест коли, спрели покрай пътя. Светлините от фаровете се кръстосвали. Пищящи хора тичали нагоре-надолу. Колата на полицая била паркирана близо до мястото, където Джинели ударил втория младеж; синята светлина на полицейската лампа осветявала околните дървета. Джинели спуснал стъклото на Нивата:
— Какво е станало, господин полицай?
— Нищо, което да ви интересува. Продължавайте си пътя.
И за да не би случайно човекът от Нивата да говори английски, но да разбира само руски, полицаят нетърпеливо махнал с фенерчето си към Финстън роуд.
Джинели продължил бавно по пътя, като се провирал между паркираните коли, които навярно били на местните жители. Сигурно би било по-трудно да се движиш сред зяпачи, които са собствените ти съседи, подметна той на Били. Пред фургона, прострелян от Джинели, стояли две ясно разграничени групи хора. Едната била от цигани по пижами и нощници. Те говорели помежду си, а някои оживено ръкомахали. Другата група били хората от града. Те не говорели, ръцете им били в джобовете, а погледите — в развалините на фургона. Никоя група не обръщала внимание на другата. Финсън роуд продължавал още десет километра и Джинели за малко не попаднал в канавката, не веднъж, а два пъти, при разминаване с коли, профучаващи с висока скорост по черния път.
— Просто хора, излезли посред нощ с надеждата да видят малко кръв преди ченгетата да я измият от тротоара, Уилям. Или от тревата, в нашия случай.
Завил по един страничен път, който го отвел в Бъкспорт, а оттам поел на север. Пристигнал в мотела на Джон Трий в два часа сутринта. Нагласил будилника за седем и половина и заспал.
Били се вторачи в него:
— Искаш да кажеш, че през цялото време, докато аз се тревожех, че си умрял, ти си спал в мотела, където бяхме преди това?
— Ами да. — Джинели за миг изглеждаше засрамен, а после едновременно се захили и сви рамене. — Обясни си го с липсата на опит, Уилям. Не съм свикнал хората да се тревожат за мене. Освен майка ми, разбира се, но това е друго.