— Сигурно си се успал — дойде тук едва към десет.
— Не, станах веднага щом звънна будилникът. Обадих се по телефона, после отидох към центъра. Наех си нова кола. Този път от „Авис“. С „Херц“ не ми върви особено.
— Ще имаш неприятности с онази кола от „Херц“, нали? — попита Били.
— Не. Всичко е наред. Би могло обаче да има и мъчнотии. Тъкмо за това телефонирах — за колата от „Херц“. Накарах моя „бизнес съдружник“ да дойде отново от Ню Йорк със самолета. Има едно малко летище в Елзуърт и той пристигнал там. После пилотът се отправил към Бангор, за да го чака там. Съдружникът ми отишъл на стоп до Банкъртън. Той…
— Това нещо се разраства — възкликна Били. — Знаеш ли? Превръща се в нещо като Виетнам.
— По дяволите, не — не изглупявай, Уилям!
— Само домашният помощник долетя от Ню Йорк, а?
— Ами да. Не познавам никого в Мейн, а единственият контакт, който направих, се остави да го убият. Както и да е, всичко се уредило. Снощи ми беше разказано подробно. Съдружникът ми отишъл в Банкъртън вчера към обед и единственият човек на бензиностанцията било някакво хлапе, което хич не го било грижа за работата. Наливало бензин, ако някой дойде, но главно стояло в един от гаражите, където смазвало някаква кола. Докато било там, приятелят ми извадил кабелите от контакта, свързал ги, запалил и подкарал. Минал право покрай гаража. Хлапето дори не се обърнало. Съдружникът ми отишъл до международното летище в Бангор и паркирал форда в едно от запазените за „Херц“ места. Бях му казал да провери за следи от кръв и когато говорихме по телефона, той ми съобщи, че имало малко кръв в средата на предната седалка — пилешка кръв, без съмнение — и той я почистил с една от онези ароматизирани кърпички. После попълнил данните в бланката на колата, пуснал ги в пощенската кутия на агенцията и си заминал със самолета.
— А ключовете? Ти каза, че е запалил с кабели?
— Ами ключовете бяха проблемът през цялото време. Това беше друга грешка. Отдавам я на малкото спане, както и предишната, но може би всъщност старостта вече се обажда. Бяха в джоба на Спъртън и забравих да ги взема, когато го оставих в кариерата. Но сега… — Джинели извади връзка ключове с яркожълтия знак на „Херц“ и ги разтърси. — Та-да!
— Върнал си се — с дрезгав глас възкликна Били. — Върнал си се и си го откопал, за да вземеш ключовете.
— Ами рано или късно лалугерите или мечките щяха да го открият и да го измъкнат — разсъди Джинели — или ловците щяха да попаднат на него. Навярно в сезона за лов на патици, когато излизат с кучетата си. Разбира се, на хората от „Херц“ почти не им прави впечатление, когато получат бланката от колата без ключове — клиентите винаги забравят да върнат ключовете от колите под наем и от хотелските стаи. Понякога ги изпращат по-късно, понякога не си правят труда и за това. Управителят на сервиза просто набира един телефон, казва марката на колата, модела и човекът от фабриката — от форд, джи-ем или крайслер — му дава серийния номер на ключовете. Готово! Нови ключове. Но ако някой открие тяло в кариера за чакъл със стоманено топче в главата и връзка автомобилни ключове в джоба, които може да доведат до мене… това е лошо. Много лошо! Разбираш ли ме?
— Да.
— Освен това трябваше така или иначе да се върна там — спокойно добави Джинели. — А не можех да отида с Нивата.
— Зашо не? Не са я видели.
— Трябва да разкажа всичко поред, У илям. Тогава ще разбереш. Още една глътка?
Били поклати глава. Джинели сипа на себе си.
— Окей. Вторник рано сутринта — кучетата. По-късно във вторник сутринта — Нивата. Вторник вечерта — силното обстрелване. Сряда рано сутринта — втора кола под наем. Разбра ли?
— Мисля, че да.
— Сега говорим за буик лимузина. Човекът от „Авис“ искаше да ми даде открита кола, каза, че само тя им е останала и че имам късмет, но аз не бях доволен. Двайсет долара му помогнаха да размисли и накрая получих колата, която исках. Отидох с нея добархарбърския мотел, паркирах я, звъннах на още няколко души, за да се уверя, че всичко върви според плана ми. После отидох там с Нивата. Тая Нива ми харесва, Били — прилича на мелез, а вътре мирише на говежди лайна, но има живец.
После идвам тук и най-после ти се успокояваш. Но вече съм почти грохнал и съм прекалено уморен, за да се връщам пак в Бар Харбър, така че прекарвам целия ден в леглото ти.
— Можеше да ми се обадиш по телефона, разбира се, и да си спестиш поне едно пътуване — тихо вметна Били.
Джинели му се усмихна.
— Да, можех да се обадя, но зарежи тая работа. Обаждането нямаше да ми покаже как си ти, Уилям. Не само ти си бил разтревожен.