Били наведе малко глава и преглътна с известно затруднение. Беше почти разплакан. Напоследък изглежда почти непрекъснато плачеше.
— Така! Джинели става освежен и без кой знае какъв махмурлук от амфетамина. Взема душ, скача в новата, която мирише повече от всякога на говежди лайна след деня, прекаран на слънце, и тръгва пак към Бар Харбър. Там изважда по-малките пакети от багажника на Нивата и ги отваря в стаята си. В единия има Колт Удсман, калибър трийсет и осем, и кобур за през рамото. Нещата от другите два пакета смества в джобовете на спортното си сако. После напуска стаята и сменя Нивата с буика. Мисли си, че ако на негово място имаше двама души, нямаше да прекарва половината от времето си в разместване на коли като пазач на паркинг пред шикозен лосанджилиски ресторант. Тогава тръгва към живописния Банкъртън, надява се за последен път. По пътя спира само веднъж, на един супермаркет. Влиза и си купува две неща — един от бурканите, в които жените правят консерви, и половинлитрова бутилка пепси-кола. Пристига в Банкъртън, когато вече се е здрачило. Отива до кариерата и се заема с работата, защото вече няма никакъв смисъл да се сдържа — ако тялото е открито заради събитията снощи, ще е загазил така или иначе. Но там няма никой, а и няма признаци някой да е бил там. Така че той разкопава около Спъртън, поопипва малко и стига до желания подарък. Направо като коледна изненада.
Гласът на Джинели беше съвършено безизразен, но Били откри, че вижда тази част от разказа му в ума си като кино — не особено приятно. Джинели кляка, премества чакъла с ръце, намира ризата на Спъртън… колана… джоба му. Бърка. Рови се сред стотинките, които никога няма да бъдат изхарчени. А под джоба е стегнатата от ригор мортис плът. Накрая — ключовете и бързо закопаване.
— Брр — потрепна Били.
— Въпросът е как ще го погледнеш, Уилям — успокои го Джинели. — Повярвай ми, така е.
Тъкмо това ме плаши в цялата работа, помисли си Били, а после изслуша края на разказа на Джинели за забележителните му приключения с нарастващо смайване.
С ключовете на „Херц“ в джоба си Джинели се върнал при буика от „Авик“. Отворил пепси-колата, налял я в буркана и я затворил с прилепваща капачка. После подкарал към лагера на циганите.
— Знаех, че са още там — обясни той. — Не защото им се иска, а защото щатската полиция положително е настояла да не мърдат, докато не приключи разследването. Те са група — е, номади, би могло да се каже — пришълци в затънтен град като Банкъртън, а някой друг чужденец или чужденци идва посред нощ и обстрелва всичко наоколо. Ченгетата са склонни да се интересуват от такива работи.
Те наистина били заинтересувани. Имало полицейска патрулна кола от щата Мейн и два плимута без отличителни белези, паркирани в края на ливадата. Джинели спрял между плимутите, излязъл от колата си се спуснал по хълма към лагера. Разрушеният фургон бил изтеглен настрани, сигурно някъде, където хората от следствената лаборатория ще го изучават.
На половината път надолу Джинели срещнал униформен полицай, тръгнал по хълма.
— Нямате работа тук, сър — казал полицаят. — Ще трябва да продължите пътя си.
— Аз го убедих, че имам малко работа — усмихна се Джинели.
— И как го направи?
— Показах му това.
Джинели бръкна в задния си джоб и подхвърли на Били нещо като кожено тефтерче. Били го отвори. Веднага разбра какво държи — по време на адвокатската си практика беше виждал няколко такива. Сигурно щеше да е виждал много повече, ако беше специализирал криминално право. Беше метализирана лична карта от ФБР със снимката на Джинели. Там Джинели изглеждаше пет години по-млад. Косата му беше много къса, почти канадска ливада. Картата установяваше самоличността му като специален агент Елис Стоунър.
Всичко изведнъж дойде на мястото си в ума на Били. Той вдигна очи:
— Искал си буика, защото прилича повече на…
— Повече на правителствена кола, разбира се. Голяма лимузина, която не прави особено впечатление. Не исках да се показвам в търкалящата се рибна консерва, която оня тип от „Авис“ ми пробутваше, а и нямах никакво намерение да се показвам с другата кола, с нейния селскостопански вид.
— Това е… едно от нещата, които съдружникът ти е донесъл при второто си идване?
— Да.
Били го подхвърли обратно.
— Изглежда почти истинска.
Усмивката на Джинели изчезна.
— Освен снимката й тя си е истинска.
За миг настана мълчание и Били се мъчеше да изгони от главата си мисълта за участта на специалния агент Стоунър и за това дали е имал деца.
Накрая каза:
— Спрял си между две полицейски коли и си показал това на ченге от щатската полиция пет минути след като си изровил връзка автомобилни ключове от джоба на мъртвец в кариера за чакъл.