Човекът го огледал навъсено и казал:
— Казвам се Хейлиг. Трей Хейлиг. Можехте да вземете името от онези приятели. — Той ги посочил с глава.
— Те си гледат тяхната работа, аз си гледам моята. Сега ще отговаряте ли на въпросите ми? — Високият човек примирено кимнал.
Накарал Трей Хейлиг да му разкаже за събитията от предната нощ. В средата на разговора един от щатските детективи влязъл да види кой е той. Погледнал служебната карта на Джинели и бързо си тръгнал — респектиран и малко разтревожен.
Хейлиг твърдял, че изскочил от микробуса си още при първите изстрели, забелязал отблясъците от дулото и тръгнал към хълма отляво, като се надявал да обходи стрелящия отстрани. Но в тъмното се препънал в някакъв клон, ударил главата си в камък и за малко загубил съзнание — иначе положително би хванал мръсника. За да подкрепи думите си, посочил един заздравяващ белег, поне на три дни и навярно нанесен при пиянско препъване, и лявото си слепоочие. А-ха, помислил Джинели и прелистил бележника си. Стига с тия врели-некипели; време било да премине към онова, което го интересувало.
— Благодаря много, господин Хейлиг, много ни помогнахте.
Разказването изглежда го било поукротило.
— Ами… моля. Извинявам се, че така ви се нахвърлих. Но ако бяхте на наше място… — Той свил рамене.
— Ченгета — промърморила жена му зад него. Подавала се от вратата на микробуса като много стар и много уморен язовец, който наднича от дупката си, за да види колко кучета има наоколо и зли ли са те. — Винаги ченгета, където и да отидем. Свикнали сме. Но това е по-лошо. Хората са уплашени.
— Енкелт, мама — изръмжал Хейлиг, но вече по-внимателно.
— Трябва да говоря с още двама души. Можете ли да ме упътите? — Той погледнал друга празна страница в тефтерчето си. — Господин Тадъз Лемке и госпожа Анджелина Лемке.
— Тадъз спи там. — Хейлиг посочил микробуса с еднорога. Джинели сметнал, че тази новина е отлична, стига да е вярна. — Той е много стар и всичко това го умори ужасно. Мисля, че Джина си е в микробуса хей там, тя обаче не е госпожа.
Той посочил с мръсния си пръст към малка зелена тойота със спретната дървена каросерия.
— Благодаря много. — Той затворил тефтерчето и го прибрал в джоба си.
Хейлиг с облекчен вид се върнал към микробуса си (и към бутилката си навярно). Джинели отново прекосил вътрешния кръг към микробуса на момичето. Сърцето му биело бързо и силно. Поел дълбоко дъх и почукал на вратата.
В началото никой не отговорил. Вратата се отворила, когато вдигал ръка да почука отново. Уилям бил казал, че е прекрасна, но той не бил подготвен за дълбочината на красотата й — тъмните, прями очи с толкова бели роговици, че почти синеели, чистата, маслинена кожа с някакъв неуловим розов оттенък. За миг погледнал ръцете й и видял, че са силни и стегнати. По ноктите й нямало лак, били чисти, но отрязани много ниско като ноктите на селянка. В едната си ръка държала книга със заглавие „Статистическа социология“.
— Да?
— Специален агент Етис Стоунър, госпожице Лемке. — Очите й веднага загубили чистия си блясък, като че ли били закрити с щори. — ФБР.
— Да? — повторила тя, но вече безжизнено като автоматичен телефонен секретар.
— Разследваме снощната стрелба тук.
— Вие и още половината Америка — отвърнала тя. — Ами разследвайте си, но ако аз не изпратя писмената си работа за курса чрез кореспонденция до утре сутринта по пощата, няма да ми заверят семестъра заради закъснение. Така че, ако обичате…
— Имаме основание да мислим, че зад всичко може би стои човек на име Уилям Халек — прекъснал я Джинели. — Това име говори ли ви нещо?
Разбира се, че й говорело; очите й за миг се отворили широко и просто пламнали. Преди малко Джинели я намирал за почти невероятно красива. Още го мислел, но сега също вярвал, че това момиче наистина би могло да убие Франк Спъртън.
— Оная свиня! — процедила тя. — Хан сапнпе сиг па ен ав столарна! Хан снегладе па нит мот хиллорнр и вилд! Вилд!
— Имам няколко снимки на човека; който мислим, че е Халек. — продължил спокойно Джинели. — Заснети са в Бар Харбър с телеобектив от наш агент…
— Разбира се, че е Халек! — отсякла тя. — Тая свиня уби моята танте-нияд — баба ми! Но няма да ни тревожи още дълго. Той… — Тя силно прехапала пълничката си долна устна и спряла.