– Не. И няма да бъда добре, докато не свърша работата си на онзи кораб.
– Сигурен ли си? Вики наистина ли е там?
Да, но мъртва, помисли той, докато потискаше сълзите си.
– Убеден съм.
– Тогава да се обадим на граничния патрул или на...
– Не!
Джек не можеше да й позволи да го направи. Това беше неговата борба и той
трябваше да се справи!
– Не се обаждайте на никого. Кузум има дипломатически имунитет. Никой, който
спазва законите, не може да го пипне с пръст. Оставете го на мен!
Джиа се отдръпна от него и той осъзна, че се е разкрещял. Ейб стоеше до
микробуса, държеше греблата и го гледаше с широко отворени очи. Сигурно им
приличаше на луд. Беше толкова близо до границата... но трябваше да издържи още
малко.
Вдигна надутата лодка и я блъсна във водата. Седна на кея, задържа лодката с
крак и пусна вътре сандъка със запалителните бомби. Ейб донесе греблата и му ги
подаде. Джек се настани в лодката и погледна най-добрия си приятел и жената, която
обичаше.
– Искам да дойда с теб! - каза Джиа.
Джек поклати глава. Това беше невъзможно.
– Тя е моя дъщеря. Имам право!
Джек оттласна лодката от кея.
– Ще се видим скоро.
Това беше всичко, което можа да каже.
Сетне започна да гребе към залива. Не откъсваше очи от Джиа. Само от време на
време поглеждаше през рамо, за да се увери, че поддържа курс към кораба на Кузум.
Мина му през ум, че там може да срещне смъртта, но бързо отхвърли тази мисъл.
Нямаше да се примири с вероятността да претърпи поражение, докато не изпълнеше
намеренията си.
23.
Вики седеше сама в мрака и трепереше в скъсаната си мокра нощничка.
Помещението беше студено. Подът беше хлъзгав, а въздухът - толкова противен, че й
идваше да повърне. Чувстваше се ужасно нещастна. Мразеше да стои на тъмно, но сега
мракът беше по-приемлив, отколкото прегръдката на онова чудовище.
Щом скочи на палубата, чудовището направи нещо странно - замъкна я в задната
част на кораба и я вдигна високо във въздуха пред редица прозорци. Вики имаше
чувството, че някой ги гледа, но не можа да види нищо. Чудовището я държа дълго така,
сетне я понесе надолу по металните стълби.
Противната смрад от чудовището изпълни въздуха. Но вонята не идваше само от
него, а от отворената метална врата, към която се бяха отправили. Вики започна да
рита, да пищи и да се бори, докато се приближаваха към отвора, защото оттам се
разнасяше шумолене, стържене и ръмжене. Чудовището не обърна внимание на
съпротивата й. Мина през дупката и вонята стана непоносима.
Вратата се трясна зад тях и се заключи. Сигурно някой или нещо стоеше в сянката
зад нея, докато минаваха. И изведнъж чудовищата я обкръжиха. Огромни черни форми
запристъпваха към нея, протягаха ръце, оголили зъби и съскаха. Писъците на Вики
заседнаха в гърлото й. Чудовищата щяха да я изядат - беше сигурна в това!
Но онова, което я бе донесло, не позволяваше на останалите да я докоснат.
Съскаше и ги дращеше. И накрая те отстъпиха. Но не и преди да разкъсат нощничката й
и да я одраскат на няколко места. Сетне чудовището я понесе по някакъв коридор и я
пусна в една стаичка без мебели. Вратата се затвори и Вики остана сама в мрака. Сви се
в най-отдалечения ъгъл и затрепери.
– Искам да си отида у дома! - проплака тя.
Отвън се чу раздвижване и съществата, които бяха там, изглежда се махнаха. Поне
не чуваше боричкането, съскането и дращенето им. След малко се разнесе друг звук -
нещо като монотонно скандиране. Но Вики не разбра нито дума. После пак се чу шум в
коридора.
Вратата се отвори. Хленчеща от ужас, Вики се опита да се сгуши още по-навътре в
ъгъла. Нещо Изщрака и стаята се изпълни с ярка светлина, която я заслепи. Когато очите
й свикнаха с блясъка, тя се опита да разбере кой стои на прага. Не беше чудовище. Сетне
погледът й се проясни.
Човек! С брада и облечен в странни дрехи. Имаше само една ръка. И се
усмихваше!
Вики извика от радост и се втурна към него.
Беше спасена!
24.
Детето изтича до него, стисна китката му с тънката си ръчичка и го погледна в
очите.
– Нали ще ме спасите, мистър? Трябва да се измъкнем оттук! Пълно е с чудовища!
Кузум я погледна, изпълнен със самопрезрение.
Това невинно слабичко дете със мокри солени коси и скъсана нощничка, големи
сини очи и изпълнено с надежда личице, търсещо спасение в него - как би могъл да я
даде на ракшасите?
Това беше твърде много.
И тя ли трябва да умре, Богиньо?
Отговор не последва. Но не беше и необходим. Кузум го знаеше - той се бе
запечатал в душата му. Отмъщението щеше да остане неосъществено, ако оцелееше
един - единствен Вестфален. Умреше ли детето, Кузум щеше да направи още една
крачка към пречистването на кармата си.
Но тя е само едно дете!
Може би трябваше да изчака. Майката не се беше върнала, а нейното участие в
церемонията беше важно. Кузум се тревожеше, че още я няма. Единственото обяснение
беше, че е била затруднена да намери Джек. Но Кузум щеше да я чака...
Не! Вече се бе забавил с цял час. Ракшасите се бяха събрали и чакаха. Церемонията
трябваше да започне.
Мъничко момиченце!
Кузум заглуши вътрешния си глас, изпъна рамене и отново се усмихна на детето.
– Ела с мен - рече той, вдигна я с единствената си ръка и я понесе из коридора.
Щеше да се погрижи момиченцето да умре бързо и безболезнено. Можеше да
направи поне това.