малко дете ще поиска да те затворят, когато порасне. Ние с теб не бива да воюваме. Ние
сме побратими, доброволни изгнаници от световете, в които живеем. Ние сме...
– Стига си дрънкал глупости! - прекъсна го Джек. - Тя е моя. Искам я!
Кузум го гледаше разгневен.
– Как се изплъзна от Майката?
– Тя е мъртва. В джоба си имам няколко нейни зъба. Искаш ли да ти ги покажа?
Лицето на Кузум потъмня.
– Това е невъзможно! Тя... - Гласът му заглъхна, когато се вгледа в Джек. -
Огърлицата!
– На сестра ти е.
– Тогава си убил и нея - тихо каза Кузум.
– Не. Тя е невредима.
– Никога не би дала огърлицата си доброволно!
– Тя спеше и не знае, че съм я взел за малко.
Кузум се изсмя дрезгаво.
– Така значи! Онази курва сестра ми най-после ще пожъне плодовете на кармата
си! И колко подходящо, че именно ти ще бъдеш инструментът, избран от нея.
Джек помисли, че е отвлякъл вниманието му и пристъпи напред. Индусът
мигновено стисна гърлото на Вики.
– Не се приближавай!
Ракшасът се размърда, като чу гласа на Кузум и се промъкна по-близо до
платформата.
Джек отстъпи.
– Рано или късно ще загубиш, Кузум. Дай ми я сега.
– Защо да загубя? Само ще покажа на ракшасите къде си и ще им кажа, че там стои
убиецът на Майката. Тогава огърлицата няма да те спаси. И макар че огнепръскачката
може да убие десетки от тях, в своята ярост да отмъстят те ще те разкъсат на парчета.
Джек посочи бомбата на колана си.
– А какво мислиш за това?
Кузум свъси вежди.
– За какво говориш?
– Запалителни бомби с часовников механизъм. Поставил съм ги на разни места из
кораба. Всички са нагласени да избухнат в 3:45.- Той погледна часовника си. - Сега е три
часа. Остават само четирийсет и пет минути.
– И детето ще умре.
Джек видя, че ужасеното лице на Вики пребледня, докато слушаше разговора им.
Нямаше как да не чуе истината.
– По-добре да загине така, отколкото по начина, който ти си й избрал.
Кузум сви рамене.
– Моите ракшаси и аз ще доплуваме до брега. Вероятно майката на детето чака
там. Сигурно ще им се услади.
Джек прикри ужаса си, като си представи Джиа, обградена от орда чудовища.
– Това няма да спаси кораба ти. А ракшасите ти ще останат без дом и извън твоя
контрол.
– И така - рече след кратко мълчание Кузум. - Стигнахме до задъдена улица.
– Да. Но ако пуснеш детето, ще ти кажа къде са бомбите. После ще я заведа в дома
й, а ти ще отплаваш за Индия.
Не му се искаше да оставя Кузум да се измъкне, защото имаше да урежда сметки с
него, но това беше цената, която бе готов да заплати, за да спаси Вики.
Индусът поклати глава.
– Тя е от рода Вестфален... Последният жив Вестфален... и аз не мога да...
– Грешиш! - извика Джек, улавяйки се за последната сламка на надежда. - Не е
последната. Баща й е в Англия! Той е...
Кузум отново поклати глава.
– Погрижих се за него още миналата година, когато работех в консулството в
Лондон.
Вики се вцепени и очите й се разшириха.
– Моят татко!
– Мълчи, дете - рече с необичайно нежен глас Кузум.
– Той не заслужаваше и една - единствена сълза. - После пак повиши тон. -
Оставаме в задънената улица. Но вероятно има начин да се споразумеем почтено.
– Почтено? - Джек почувства, че гневът му се надига.
– Каква почтеност мога да очаквам от един провалил се... - Каква дума бе
употребила Колабати? - ... брах-мачари?
– Тя ти е разказала за това? - удиви се Кузум, а лицето му отново потъмня. - А каза
ли ти кой ме съблазни да наруша обета си за целомъдрие? Каза ли ти с кого спях през
всичките онези години, когато омърсих кармата си почти необратимо? Не, разбира се,
че не ти е казала. С Колабати. Със собствената си сестра!
Джек беше потресен.
– Лъжеш!
– Бих искал да е така - рече Кузум с блуждаещ поглед. - Навремето ми се струваше,
че в това няма нищо лошо. Сестра ми като че ли беше единственият човек на света,
когото си заслужаваше да познавам...
– Ти си по-луд, отколкото те мислех!
Кузум се усмихна тъжно.
– Аха! Скъпата ми сестра е пропуснала да спомене още нещо! Вероятно ти е
казала, че родителите ни са загинали през 1948 в железопътна катастрофа по време на
хаоса, последвал края на британското колониално господство. Хубава история -
съчинихме я двамата с нея. Но е лъжа. Аз съм роден през 1846, а Колабати - през 1850
година. Нашите родители, чиито имена красят кърмата на този кораб, бяха убити от сър