Албърт Вестфален и неговите хора, когато нападнаха храма на Кали сред хълмовете на
северозападен Бенгал през 1857. Тогава самият аз едва не убих Вестфален, но той беше
по-едър и по-силен от слабото единайсет годишно момче, какъвто бях тогава. Той
отряза лявата ми ръка. Само огърлицата ме спаси.
Устата на Джек пресъхна. Откаченият Кузум говореше така спокойно и делово,
напълно убеден в истината. Несъмнено си вярваше! Каква заплетена история бе
съчинило безумието му!
– Огърлицата ли? - попита Джек.
Трябваше да го накара да продължи да говори. А през това време може би щеше
да намери начин да изтръгне Вики от ръцете му. Ала не биваше да забравя и за
ракшасите - Те се приближаваха незабележимо.
– Тя притежава повече сила, вместо само да те прави невидим за ракшасите.
Огърлицата лекува... и съхранява. Забавя стареенето. Погледни собствените си рани,
Джек. Сигурно си бил раняван и преди. Болят ли те толкова силно, колкото очакваше?
Кървят ли?
Джек наведе глава предпазливо. Ръцете и краката му бяха окървавени и го боляха,
но съвсем леко. После си спомни как раните на гърба и на лявото му рамо започнаха да
зарастват, след като си сложи огърлицата. Едва сега разбра защо.
– В момента носиш една от двете съществуващи огърлици на Пазителите на
ракшасите. Докато е на врата ти, тя те лекува и забавя стареенето ти, но махнеш ли я,
всяка една година от възрастта ти ще проличи веднага.
Джек се хвана за противоречието.
– Ти каза “двете съществуващи”. А огърлицата на баба ти? Онази, която аз
намерих?
Кузум се изсмя.
– Още ли не си се досетил? Няма никаква баба! Онази жена беше Колабати! Тя ме
следеше, за да разбере къде ходя нощем и тогава я нападнаха и ограбиха. Старицата,
която видя в болницата, беше Колабати, която умираше от възрастта си без огърлицата.
Щом я сложи на шията си, тя бързо се подмлади - изсмя се той. - Но сега, докато ние
разговаряме, Колабати става все по-стара и немощна!
Джек разсъждаваше трескаво. Опита се да не обръща внимание на думите на
Кузум. Това не можеше да е истина. Кузум само се опитваше да отвлече вниманието му
и да го обърка. Трябваше да се съсредоточи върху Вики и да я заведе на безопасно
място. Тя го гледаше с големите си сини очи, които го молеха да я изведе оттук.
– Губиш си времето, Кузум. Бомбите ще избухнат след двайсет и пет минути.
– Сигурно. И остарявам с всяка измината минута.
Джек забеляза, че индусът не носи огърлицата. Изглеждаше по-възрастен от преди.
– Къде е огърлицата ти?
– Свалих я, когато започнах да им говоря - каза Кузум и посочи ракшасите. - Инак
няма да виждат господаря си.
– Искаш да кажеш “баща си”, нали? Колабати ми каза какво означава Кака-джи.
Лицето на Кузум помръкна и за миг Джек помисли, че сега е моментът да действа.
Ала индусът продължи да го гледа и да говори.
– Онова, което някога човек е смятал за немислимо, се превръща в дълг, когато
богинята му заповяда.
– Дай ми детето! - извика Джек.
Този разговор не водеше до никъде. А времето летеше. Струваше му се, че чува
тиктакането на часовниковите механизми.
– Трябва да я спечелиш, Джек. В единоборство. Ще ти докажа, че един бързо
остаряващ еднорък бенгалец струва повече от вас, двуръките американци.
Джек го гледаше онемял от изумление.
– Говоря съвсем сериозно - добави Кузум. - Ти оскверни сестра ми, нападна кораба
ми и уби моите ракшаси. Предизвиквам те на дуел. Без оръжия. Ръкопашен бой. А
детето ще бъде награда за победителя.
Този човек беше ненормален! Живееше в средните векове. Джек не можеше да си
позволи риска да загуби. Спомни си как Кузум бе строшил вратата на лоцманската каюта
с един-единствен ритник. Не можеше да залага живота на Вики. Но от друга страна, как
да откаже? Направеше ли го, тогава за Вики не оставаше никаква надежда.
– Ти не си достоен противник за мен - заяви той. - Няма да е честно. Пък и нямаме
време.
– Остави достойнството на мен. И не се притеснявай за времето. Борбата няма да
продължи дълго. Приемаш ли?
Джек се вгледа изпитателно в него. Кузум вероятно възнамеряваше да го ритне в
слънчевия сплит, после в лицето и да го довърши. Джек реши да се възползва от
самочувствието му.
– Първо да изясним нещата. Ако спечеля, двамата с Вики напускаме кораба
невредими. А ако загубя...
– Ако загубиш, ще обезвредиш бомбите и ще ми оставиш детето.
Това беше истинско безумие... Ала колкото и да му беше неприятно да го признае,