Джиа бързаше към Джек. Мокрият Ейб също се приближаваше към него.
– Едно време баба ми ме плашеше с приказки за зли духове - задъхан рече Ейб. -
Ама сега наистина видях един от тях.
– Отиде ли си чудовището? - повтаряше Вики, като въртеше глава и се вглеждаше в
дългите сенки, които пожарът хвърляше върху залива. - Наистина ли вече го няма?
– Свърши ли всичко? - попита Джиа.
– Така мисля. Надявам се.
Джек се обърна и тя ахна, като видя раните на гърдите му.
– Джек! Гърдите ти!
Той махна остатъците от ризата от разкъсаната си плът. Кървенето беше спряло и
болката намаляла... Това явно се дължеше на огърлицата.
– Дребна работа. Няколко драскотини. Изглеждат много по-опасни, отколкото са
всъщност.
После чу полицейските сирени и добави:
– Ако не приберем нещата и не се разкараме оттук, ще се наложи да отговаряме
на много въпроси.
Двамата с Ейб сложиха съдраната гумена лодка в микробуса и се качиха. Този път
зад волана седна Ейб. Той отстрани парчетата от счупеното стъкло с опакото на дланта
си и включи мотора.
– Ще бъде истинско чудо, ако стигнем, без да ни спрат заради предното стъкло.
– Ще кажем, че са го счупили хулигани - рече Джек, после се обърна към Вики,
която се бе сгушила в майка си, и погали ръчичката й. - Вече си в безопасност, Викс.
– Да - усмихна се Джиа. - Благодаря ти, Джек.
Той видя, че детето заспива.
– Няма защо, такава ми е работата.
Джиа не отговори, само го хвана за ръката. Джек я погледна в очите и видя, че в
тях вече не се спотайва страх. Отдавна копнееше за този поглед. Видът на спокойно
заспалата Вики беше наградата за болките и ужаса му, а изражението в очите на Джиа
го караше да се чувства блажен.
Тя се облегна назад и затвори очи.
– Наистина ли всичко свърши?
– За вас, да. За мен... има още един нерешен въпрос.
– Жената... - рече Джиа.
Думата не прозвуча като въпрос.
Джек кимна и се замисли какво ли става с Колабати.
– Първо остави мен, Ейб. После закарай Джиа вкъщи.
– Но ти имаш нужда - от лекар! - възрази тя.
– Лекарите задават твърде много въпроси.
– Тогава ела с мен. Ще почистя раните ти и ще ги превържа.
– Добре. Ще дойда веднага щом свърша работата в апартамента си.
Джиа присви очи.
– Защо е толкова важно да я видиш веднага?
– Взел съм нещо нейно и трябва да й го върна - отговори той и посочи огърлицата
на врата си.
– Не може ли да почака?
– Боя се, че не. Взех я, без да й кажа, а разбрах, че тя отчаяно се нуждае от нея.
Джиа не отговори.
– Ще дойда веднага, щом мога.
Тя обърна лице срещу въздушната струя и се вторачи напред.
Джек въздъхна. Как да й обясни, че жената може би остарява с години с всеки
изминат час и вероятно вече е грохнала старица? Как да убеди Джиа в това, след като
самият той не го вярваше?
Остатъкът от пътуването премина в мълчание. Ейб пое по Хъдсън Стрийт, сетне
зави по Пето авеню и излезе на Сентрал Парк Запад. Видяха няколко полицейски коли,
но ченгетата не забелязаха счупеното стъкло.
– Благодаря ти за всичко, Ейб - каза Джек, когато микробусът спря пред
апартамента му.
– Искаш ли да те изчакам?
– Може да се забавя. Благодаря ти още веднъж. Утре сутринта ще си оправим
сметките.
– Ще приготвя квитанцията.
Джек целуна спящата Вики и слезе. Беше схванат и раните го боляха.
– Ще дойдеш ли у нас? - попита Джиа и най-после го погледна.
– Веднага, щом мога - отговори той, доволен, че поканата е още в сила. - Стига да
искаш.
– Искам.
– Тогава ще бъда при теб след около час. Обещавам.
– Ще се справиш ли?
Джек й беше благодарен за загрижеността.
– Разбира се.
Той тръшна вратата и ги изчака, докато потеглят. После започна да се качва към
третия етаж. Стигна до вратата на апартамента си, извади ключа и взе да се колебае.
Побиха го ледени тръпки. Какво ли го очакваше от другата страна? Искаше му се
Колабати, която познаваше, да спи в леглото му. Щеше да остави двете огърлици на
нощното шкафче и да тръгне към апартамента на Джиа. Това би било най-лесният
начин. Колабати щеше да разбере, че брат й е мъртъв, без да се налага да й го казва. А
сетне, когато се върнеше, тя щеше да си е отишла.
Отвори вратата и влезе в хола. Беше тъмно. Дори лампата в кухнята беше
изгасена. Единствената слаба светлина мъждукаше от спалнята. Чуваше се дишане -
учестено, неравно и хъхрещо. Джек се приближи до вратата.
– Колабати?