Разнесе се тежка въздишка, кашлица и стенание. Някой се надигна от леглото. Една
съсухрена, излиняла и прегърбена фигура с тънки рамене пристъпи към него и Джек по-
скоро почувства, отколкото видя протегнатата й ръка.
– Дай ми я!
Гласът приличаше на приглушено стържене - досущ змия, пълзяща в сухо сено.
– Върни ми я!
Но ритъмът и произношението бяха непогрешими - Това беше Колабати.
Джек се опита да каже нещо, но гърлото му беше пресъхнало. С треперещи ръце
той откопча огърлицата от врата си, после извади огърлицата на Кузум.
– Връщам ти я с лихва - успя да изрече той и пусна двата накита в протегнатите й
длани, отбягвайки допира до кожата й.
Колабати или не разбра, или й беше все едно, че вече притежаваше две огърлици.
Обърна се бавно и закуцука към спалнята. Светлината я озари за миг. Джек се извърна
при вида на сбръчканото й тяло, прегърбените рамене и подутите от артрит стави.
Колабати беше старица. Тя се скри зад ъгъла и Джек остана сам в стаята.
Обзе го непреодолима немощ. Приближи се до креслото край прозореца, който
гледаше към улицата, и седна.
Най-после всичко свърши.
Кузум и ракшасите му бяха мъртви. Вики беше в безопасност в дома си. Колабати
се подмладяваше в спалнята. Джек изпита настойчиво желание да се промъкне там и да
види как се преобразява... да наблюдава как става млада. Може би едва тогава щеше да
повярва във вълшебствата.
Вълшебства... Въпреки всичко, което видя и преживя, още му беше трудно да
повярва в тях. Нямаше логика. Те не се подчиняваха на правилата...
И все пак - защо да не види как всъщност Колабати се подмладява?
Опита се да стане, но установи, че не може. Нямаше никакви сили. Отпусна се и
затвори очи. Спеше му се...
Стресна го някакъв шум. Отвори очи и разбра, че е задрямал. Небето беше озарено
от мъглявата млечнобяла светлина на зората. Беше спал най-малко един час. Някой се
приближаваше зад гърба му. Опита се да се обърне, но откри, че може да движи само
главата си. Раменете му бяха приковани към креслото и бяха толкова немощни...
– Джек?
Това беше гласът на Колабати. Младата Колабати, която познаваше.
– Добре ли си, Джек?
– Да - едва отговори той.
Огърлицата беше на шията й. Не беше на трийсет както преди, но възрастта й
можеше да се определи на около четирийсет и пет години.
– Не, не си! Креслото и подът са в кръв!
– Ще се оправя.
– Вземи. Дай да ти я сложа.
Тя извади огърлицата на Кузум.
– Не!
Джек не искаше да има нищо общо с огърлиците.
– Не се прави на идиот! Тя ще ти даде сили, докато те закарат в болница. Раните ти
започнаха да кървят, след като я махна.
Тя понечи да сложи огърлицата на врата му, но той извърна глава.
– Не я искам!
– Ще умреш без нея, Джек!
– Няма. Ще оздравея - без вълшебства. Моля те, върви си.
Очите й изглеждаха тъжни.
– Сериозно ли говориш?
Той кимна.
– И двамата имаме по една огърлица. Можем да живеем дълго. Няма да сме
безсмъртни, но ще продължаваме да живеем. Без болести, с малко болка...
Много си хладнокръвна, Колабати. Дори не помисли за брат си. Не попита дали е
мъртъв. Как е умрял? Джек си спомни как му бе казала да вземе огърлицата на Кузум и
да й я донесе, твърдейки, че без накита брат й ще загуби властта си над ракшасите. Това
отчасти беше вярно - Кузум нямаше да контролира ракшасите, защото би умрял без
огърлицата. Кузум бе направил всичко възможно да намери нейната огърлица, а
Колабати не я беше грижа за него. Тя не знаеше какво е да си длъжник, когато са ти
направили услуга. Говореше за почтеност, но не притежаваше това качество. Макар и
луд, Кузум беше десет пъти по-човечен от нея.
Ала в момента Джек не можеше да й обясни всичко това. Нямаше сили. Пък и тя
едва ли би го разбрала.
– Моля те, върви си - повтори той.
Тя грабна огърлицата и я вдигна високо.
– Добре! Мислех, че си достоен за нея, че си човек, готов да удължи живота си
докрай и да го изживее пълноценно, но разбирам, че съм сгрешила! Затова стой тук, в
локвата от собствената си кръв, и умри, щом искаш! Такива като теб не ми трябват! Не
ме интересуваш!
Колабати напъха втората огърлица в гънките на сарито си и мина покрай Джек.
Той чу, че вратата на апартамента му се затвори с трясък и разбра, че е останал сам.
Опита да се изправи, но болка прониза всяка частица от тялото му. Сърцето му
затуптя и дишането му се учести.
Умираше ли?
При други обстоятелства тази мисъл би го хвърлила в паника, но в момента умът