Джек често питаше защо надписът е там, където никой не го вижда и Ейб
неизменно отговаряше, че всеки добър магазин за оръжие трябва да има такъв надпис.
– Като се замисля - каза Ейб, - мнението на Джиа, в края на краищата, няма да има
никакво значение. Всичко се разпада. Знаеш това. Не след дълго цивилизацията ще
рухне. Банките ще започнат да фалират. Онези, които смятат, че спестяванията им са на
сигурно място, скоро ще прозрат истината. И тогава ще настъпи паника. Правителството
ще съсипе печатарските машини, за да печата хартийки. Инфлацията ще стане
неудържима. Казвам ти, че...
Джек го прекъсна. Знаеше тази реч наизуст.
– От десет години дърдориш все едно и също, Ейб. Икономическата разруха дебне
зад ъгъла от цяло десетилетие. Къде е?
– Задава се, Джек. Радвам се, че дъщеря ми е голяма и не иска да се омъжи и да
има деца.
Джек се замисли за Вики.
– Както винаги си в добро настроение, а? Ти си единственият човек, който светва
ламите, когато излиза от стаята.
– Много смешно. Само се опитвам да ти отворя очите, за да се предпазиш.
– А ти? Имаш ли противоядрено скривалище, пълно със замразена храна?
Ейб поклати глава.
– Не. Ще рискувам.
Той натисна едно копче на стената и помещението се изпълни със светлина.
Мазето беше претъпкано както магазина, но в него нямаше спортни артикули.
Стените и подът бяха отрупани с всевъзможни оръжия - сгъваеми ножове, палки, саби,
месингови боксове и най-различни пушки и пистолети.
Ейб се приближи до един кашон и взе да рови вътре.
– Плетен ли искаш?
– Да.
Ейб му подхвърли някаква чантичка, закопчана с цип. Джек го дръпна и извади
бича. Той беше направен от ивици кожа, усукани около оловна тежест. Надолу се
стесняваше и преминаваше в твърда дръжка, завършваща с примка за китката. Джек я
нахлузи и размаха бича. Еластичността на кожата позволяваше на китката да се движи
свободно - нещо, което можеше да се окаже полезно на близко разстояние.
Вгледа се в бича.
Размаха го още веднъж и една дървена щайга се пръсна на парчета.
– Чудесен е. Колко струва?
– Десет.
Джек бръкна в джоба си.
– Нали бяха по осем?
– Това беше преди години. Този ще ти служи до края на живота.
– Непрекъснато ги губя.
Джек му даде десет долара и напъха бича в джоба си.
– Трябва ли ти още нещо?
Джек изброи на ум оръжията и амунициите, с които разполагаше.
– Не. Добре съм зареден.
– Хубаво. Да се качим горе. Ще хапнем кейк и ще поговорим.
– Благодаря, Ейб - каза Джек, като тръгна нагоре по стълбите, - но трябва да
свърша някои неща, преди да се мръкне.
– Много си потаен. И преди съм ти го казвал. Нали сме приятели. На мен можеш да
кажеш всичко. Или вече не ми вярваш?
– Напротив. Само че...
– Какво?
– Довиждане, Ейб.
15.
Минаваше шест, когато Джек се прибра в апартамента си. Пердетата бяха
дръпнати и в стаите беше мрачно - досущ като настроението му.
Свърза се с офиса си, но нямаше важни съобщения. На телефонния секретар в
дома му също нямаше записани обаждания.
Джек дотътри една пазарска количка, в която имаше плик, пълен със стари женски
дрехи. Остави я в ъгъла, после влезе в спалнята. Сложи портфейла, дребните пари и
новия бич на нощното шкафче и се преоблече във фланелка и къси панталони. Време
беше за гимнастиката. Нямаше никакво желание - чувстваше се изразходван физически
и емоционално, но това беше единственото, което си бе обещал да не пропуска.
Животът му зависеше от упражненията.
Заключи вратата на апартамента и изтича нагоре по стъпалата.
Слънцето беше напекло всичко и клонеше на заник, а на покрива беше истински
ад. Черната му настилка задържаше топлината до късно през нощта. Джек погледна на
запад, където омарата зачервяваше снишаващото се слънце. През ясните дни оттам се
виждаше Ню Джърси. Някой му беше казал, че ако умре, без да изповяда греховете си,
душата му ще отиде в Ню Джърси.
Покривът беше отрупан с разни неща. В югоизточния ъгъл имаше леха с домати.
Джек беше пренесъл горе двайсет и пет килограмова торба с пръст. Хари Бок бе
издигнал огромна антена в североизточния край. В средата се намираше дизеловият
генератор, закупен с общи средства след спирането на електрическия ток през юли,
1977-ма, а в северната част имаше десетина туби с гориво. А над всичко това гордо се
развяваше черния флаг на Нийл Анархиста.
Джек се качи на малкия дървен подиум, който си бе направил сам и разкърши