Джек помнеше Грейс Вестфален - типична превзета англичанка, наближаваща
седемдесетте. Не беше от онези, дето бягат от домовете си.
– А полицията...
– Разбира се. Но Нели настоя да ти се обадя, за да й помогнеш.
– Да дойда ли?
– Да. Ако желаеш.
– Ти ще бъдеш ли там?
– Да - ядосано въздъхна тя. - Ще дойдеш ли?
– Тръгвам.
– Не бързай толкова. Дежурните полицаи, които бяха тук, казаха, че тази сутрин ще
ни посети детектив от участъка.
– Аха.
Това не беше хубаво.
– Предположих, че това ще охлади ентусиазма ти.
Не беше необходимо да бъде толкова самодоволна.
– Тогава ще дойда следобед.
– Знаеш ли адреса?
– Жълтата къща на Сътън Скуеър. Тя е единствената там.
– Ще кажа на Нели да те чака - рече Джиа и затвори.
Джек подхвърли слушалката, улови я и я сложи на апарата. Сетне отново включи
телефонния секретар.
Щеше да види Джиа. Тя му се беше обадила. Е, не се държа дружелюбно, но все
пак се бе обадила. Това беше първият им разговор, откакто тя го напусна. Джек се
развесели.
Обиколи хола на апартамента си. Смяташе, че стаята е изключително уютна, но
малцина посетители споделяха мнението му. Най-добрият му приятел, Ейб Гросман бе
определил помещението като “клаустрофобично”. А когато беше настроен свадливо,
Ейб казваше, че в сравнение с хола на Джек, къщата на семейство Адамс изглежда като
1
шедьовър на Баухаус .
Стените бяха облепени с плакати от стари филми, а лавиците - отрупани с
антикварни предмети, които Джек купуваше по време на обиколките си из града. Той си
проправи път сред колекцията от старинни дъбови мебели във викториански стил.
Имаше шкаф с изящна дърворезба, писалище, хлътнал диван с висока облегалка,
грамадна маса с крака, изваяни като лапи на хищник, две помощни масички, стъпили на
птичи нозе, вкопчени в кристална топка и любимото му голямо кресло.
Влезе в банята и се зае с омразния утринен ритуал - бръсненето. За пореден път се
зачуди дали да не си пусне брада. Лицето му не беше грозно. Кафяви очи,
тъмнокестенява коса - може би твърде дълга - и нос с нормална дължина. Ухили се на
отражението си в огледалото. Е, зъбите можеше да са по-бели и прави, пък и устните
бяха твърде тънки, ала усмивката не беше лоша. Безобиден лик. Като допълнителна
награда, към него безплатно вървеше и жилаво мускулесто тяло, високо метър
седемдесет и осем.
Какво не му харесваха?
Намръщи се.
Попитай Джиа. Тя знае.
Но от днес положението щеше да се промени.
Взе набързо душ, облече се и изгълта две какаови пасти. Сетне стегна кобура за
глезена си и пъхна вътре най-малкия съществуващ пистолет - четирийсет и пети калибър
- семерлинг ЛМ-4. Знаеше, че кобурът ще спари крака му, но никога не излизаше
невъоръжен.
Погледна през шпионката на външната врата и отключи четирите резета. Жегата
моментално го блъсна. Облякъл бе джинси и тънка риза с къси ръкави. Влагата вече се
просмукваше през дрехите му.
Спря се на външните стъпала. Слънцето сърдито печеше през омарата над покрива
на музея по естествена история. Влажният въздух висеше неподвижен над уличната
настилка. Джек виждаше и надушваше мръсотията - прах и сажди.
Горен Уест Сайд през август.
Джек слезе на тротоара и тръгна на запад. Мина покрай телефонна кабина. Този
път работеше. Някой редовно изтръгваше слушалката и оставяше разноцветните жици
да висят като нерви от ампутиран крайник.
Набра номера на офиса си, за да прослуша телефонния секретар там. Чу се
познатото съобщение, което обаче не беше записано с неговия глас.
“Тук е Джек Майстора. В момента съм по работа, но след като чуете сигнала,
кажете името и номера си и разкажете накратко какъв е проблемът ви. Ще ви се обадя
веднага, щом мога.”
Един женски глас каза, че сешоарът й е повреден. После някакъв мъж попита как
да оправи миксера си. Джек не записа телефонните им номера. Откъде ли бяха научили
номера му? Третият и последен глас беше особен - спокоен, но бърз и отсечен, и с
британски акцент, ала човекът не беше англичанин. Джек познаваше неколцина
пакистанци, които говореха така. Мъжът явно беше разтревожен и заекваше.
– Мистър Джек... Моята майка... Снощи баба ми беше пребита. Трябва да
разговарям с вас незабавно. Много е важно. После съобщаваше името и телефона си.
Това беше единственото обаждане, на което Джек смяташе да отговори. Макар че
можеше и да не го прави, защото възнамеряваше да посвети цялото си време на Джиа.