Болката беше като живо същество, което гризеше ръцете му. Единственото му
желание беше да заспи. Ала болката го държеше буден.
Рон пак натисна звънеца. Вратата се отвори и някой влезе. Не беше медицинската
сестра, а някакъв мъж. Но облечен в бяло. Страхотно! Само му трябваше някакъв
педераст, който да се опита да го изкъпе в леглото посред нощ.
Ала мъжът се наведе над него и му подаде малка пластмасова чаша. Вътре имаше
оцветена течност.
– Какво е това?
– За болката.
Мъжът беше смугъл и говореше с акцент.
– Искам инжекция.
– Още е рано. Това ще ти помогне дотогава.
– Дано.
Роналд му позволи да поднесе чашата към устата му. Течността имаше странен
вкус. Докато я преглъщаше, забеляза, че мъжът няма лява ръка.
– Виж какво - рече той в пристъп на гняв - в края на краищата беше пациент, - кажи
им, че не искам да виждам разни сакати тук.
Мъжът се усмихна.
– Разбира се, мистър Даниелс. Ще се погрижа следващият ви придружител да има
крайници.
– Добре. А сега се омитай.
На Рон му хареса да бъде пациент. Можеше да издава заповеди и персоналът
беше длъжен да ги изпълнява.
– Помощ!
Подскочи и удари ръката си в рамката на леглото. Пронизваща болка премина по
цялата му ръка. Очите му се напълниха със сълзи.
Когато болката намаля, той реши какво да направи.
Дъртакът Томи трябваше да млъкне.
Рон извади лявата си ръка от превръзката и се наведе. Подът беше студен. Взе
възглавницата между гипсираните си ръце и безшумно се промъкна до леглото на
стареца. Само трябваше да я сложи върху лицето му и да седне на нея. Няколко минути
и край на хъркането, на виковете и на Томи.
Докато минаваше покай прозореца, видя нещо навън. Вгледа се. Някаква сянка,
която приличаше на човешка глава и рамене. На огромен човек.
Но това беше петият етаж!
Сигурно имаше халюцинации. Течността в пластмасовата чаша изглежда беше по-
силна, отколкото смяташе. Наведе се към прозореца, за да се взре в мрака. Онова, което
видя, го вцепени. Видение от кошмарите, дори още по-ужасно. И онези блестящи жълти
очи...
В гърлото му се надигна писък и той интуитивно се дръпна назад. Но преди да
успее да извика, една ръка с три пръста и дълги нокти строши двойното стъкло и
ожесточено се впи в гърлото му. Рон почувства невероятен натиск върху дихателната си
тръба и гръбнакът му изпращя. Грубата плът върху гърлото му беше хладна, влажна и
хлъзгава и от нея се разнасяше воня на гнило. Той зърна гладката черна кожа и дългата
слаба, но жилава ръка. Изви се и впи нокти в пръстите, но те бяха като стоманена яка
върху врата му. Напразно се бореше да поеме дъх. Погледът му се замъгли. А после,
когато усети, че съвсем леко и без усилие го издърпват през прозореца и счупените
стъкла се посипват по плътта му, успя да хвърли само един ужасен поглед на нападателя
си и зрението му угасна от липсата на кислород в мозъка.
В стаята отново настъпи тишина. Двама от останалите пациенти се размърдаха в
съня си и се обърнаха на другата страна. Томи, който беше най-близо до прозореца,
извика “Помощ” и пак захърка.
ВТОРА ГЛАВА
Баранагар, Западен Бенгал, Индия
сряда, 24 юни 1857
Проклетите неща се объркаха!
Капитан Албърт Вестфален от Бенгалския европейски полк стоеше в сянката на
един брезент между две пазарски сергии и пиеше студена вода, току-що извадена от
кладенеца. Радваше се, че е скрит от пряката атака на индийското слънце, но от жегата
нямаше отърване. Тя се излъчваше от пясъка по улицата, от белите гипсови стени на
сградите и дори от светлата кожа на онези отвратителни гърбави бикове, които
свободно се мотаеха из пазара. Блясъкът вкарваше топлината право в мозъка му.
Искаше му се да излее съдържанието на стомната на главата си и да намокри цялото си
тяло.
Но той беше джентълмен, носеше униформата на Нейно Величество и беше заобиколен
от езичници. Не можеше да направи такова недостойно нещо. Ето защо стоеше в
сянката с високия шлем на главата, в смърдящата военна униформа, изпотен под
мишниците и закопчан догоре и се преструваше, че горещината не го притеснява. Не
обръщаше внимание на потта, която мокреше косата, стичаше се по лицето, полепваше
по черните мустаци, които толкова старателно бе подрязал сутринта и капеше върху
куртката.
Защо не подухнеше ветрец? Или по-добре да завали дъжд. Но още един месец