щеше да е така. Чувал бе, че когато през юли от югозапад задуха летният мусон, ще вали
много дъжд. Но дотогава той и хората му щяха да се пекат на слънцето.
Можеше да бъде и по-зле.
Бяха го изпратили заедно с другите да превземе Мератх и Делхи от ръцете на
бунтовниците. Трябваше да минат покрай басейна на река Ганг в пълно бойно
снаряжение и да атакуват ордите въстанали индийски войници.
Той потрепери. Това не е за мен, благодаря.
За щастие, бунтът не се беше разпространил толкова далеч на изток - поне не
толкова осезателно. Това беше добре дошло за Вестфален, който възнамеряваше да
стои настрана от суматохата. Знаеше, че на подконтинента има двайсет хиляди
британски войника. Ами, ако многомилионна Индия се вдигнеше и решеше да сложи
край на британското господство?
Този кошмар беше непрекъснато пред очите му - краят на британското господство.
Както и на Източно-Индийската компания. Вестфален знаеше, че това е истинската
причина армията да е тук - да пази интересите на Компанията. Беше се заклел да се
сражава за Короната и имаше желание - до определен момент - да го направи, но не
възнамеряваше да умира, бранейки шайка търговци на чай. В края на краищата, той
беше джентълмен и бе приел назначението си тук, само за да избегне финансовата
катастрофа, заплашваща имението му. Както и да установи някои контакти по време на
службата си. Беше си уредил чисто административна работа - не го грозеше никаква
опасност. Всичко беше част от простия план да намери време и начин да върне
огромните си дългове, направени от хазарта - невероятни суми за един
четирийсетгодишен мъж - и да се прибере в родината, за да разчисти сметките си.
Вестфален се намръщи, припомняйки си значителната сума, която бе прахосал, откакто
баща му почина и той наследи титлата барон.
Ала късметът му изневери и тук, в другия край на света. В Индия години наред
цареше мир - малко вълнения тук-там, но нищо сериозно. Колониалната власт
изглеждаше непоклатима. А сега Вестфален знаеше, че размириците и недоволството
сред местните наемници растат, сякаш чакаха неговото пристигане. Тук беше едва от
една година, а ето какво стана. Индийските войници се разбунтуваха.
Не беше честно.
Той затвори очи и си пожела свят, освободен от жегата, сушата, алчните
кредитори, старшите офицери и бунтовниците. Щеше да е приятно да прекара остатъка
от деня така - облегнат там и...
Не шумът го накара да отвори очи, а по-скоро неговото отсъствие. Улицата
изведнъж се смълча. Купувачите, които до преди миг разглеждаха стоките и се пазаряха
за цените, се потулиха в уличките и входовете - спокойно и без паника, движейки се с
целенасочена бързина, сякаш се бяха сетили, че трябва да са на друго място.
Останаха само търговците и мухите.
Обезпокоен, Вестфален стисна дръжката на сабята си. Беше обучен да я използва,
но никога не му се бе налагало да се защитава. Надяваше се, че това няма да се случи и
сега.
Долови раздвижване вляво и се обърна.
Един тантурест дребен човек, увит в оранжева препаска на свещеник, водеше шест
мулета по средата на улицата.
Вестфален се успокои. Онзи беше само някакъв религиозен учител. На пазара
винаги се разхождаха по един-двама като него.
Свещеникът стигна до отсрещната страна на улицата и спря мулетата пред сергията
за сирене. Не се приближи, нито се огледа. Застана там и зачака. Продавачът бързо
събра най-големите бучки и ги даде на дребния човек, който леко наклони глава.
Търговецът сложи сиренето в торбата, прикрепена към самара на едното от мулетата и
отново се върна зад щанда.
Свещеникът не му даде рупии.
Вестфален наблюдаваше с нарастваща почуда.
После дребният човек спря пред питките. Мъжът му подаде цяла кошница. Оня
кимна и хлебчетата бяха натоварени на мулето.
И този път не се мернаха пари, нито се постави под съмнение качеството на
стоката. Албърт не беше виждал такова нещо, откакто пристигна в Индия. Тук
търговците биха спорили дори със собствената си майка за цената на една закуска.
Имаше само едно, което би предизвикало такова подчинение - страхът.
Свещеникът мина покрай сергията с водата, без да спира.
– Какво, водата ти не е ли хубава? - обърна се Вестфален към търговеца.
– В храма има вода - отговори продавачът, без да го поглежда.
– Кой храм?
Вестфален искаше да знае с какво свещеникът заплашва търговците, че ги прави