В Ню Йорк имаше нещо, което допадаше на Джек. Обичаше неговата разпуснатост,
багрите на славната и същевременно тъпа архитектура. Не можеше да си представи
какво е да се живее другаде.
Стигна до Фифтис и зави на изток. Приближи се до “Общински монети”. Спря пред
магазина, разгледа набързо евтините боклуци, изложени под надписа “Купуваме злато”
и влезе.
Монти го забеляза веднага.
– Мистър О’Нийл! Как си?
– Добре съм. Наричай ме Джек. Нали си спомняш?
– Разбира се - ухили се Монти - нисък, дребен и плешив човечец с мършави ръце и
голям нос. - Радвам се, че те виждам отново.
Как нямаше да се радва. Джек знаеше, че е най-добрият клиент на Монти.
Приятелството им бе започнало от средата на 70-те. Джек беше спестил малко пари и се
чудеше какво да прави с тях. Ейб го посъветва да купи злато. Беше лятото на 1976 и
златото се продаваше по 103 долара за унция. Тогава цената му се стори твърде висока,
но Ейб се закле, че ще се повиши още. “Освен това, покупката на злато е абсолютно
анонимна - бе казал Ейб, запазвайки най-убедителния си довод за накрая. - Все едно
купуваш хляб.”
Джек огледа магазина и си припомни вълнението, което изпита първия път. Купил
бе десет монети. По Коледа унцията стана 134 долара и това увеличи доходите му с
трийсет процента за четири месеца. Вдъхновен от печалбата, той започна редовно да
купува злато и накрая вложи и последния си цент. Така стана любимец в “Обществени
монети”.
Сетне цената на златото сериозно подскочи и първите му монети станаха осем
пъти по-скъпи. Тази рязка променливост обезпокои Джек и Ейб и те се отказаха за
известно време от златото, а през януари 1980 разпродадаха собствеността си на малки
части с печалба средно петстотин процента и не обявиха доходите си. Данъчната служба
нямаше представа за съществуването на Джек и той не искаше да я обременява с
информация за себе си.
Оттогава от време на време пак купуваше злато. После сметна, че нумизматичният
пазар е достъпен и реши да влага капиталите си в редки монети. Стойността им може
би нямаше да се повиши с течение на годините, но той ги купуваше за бъдещето. За
пенсия - ако живееше толкова дълго.
– Имам нещо, което ще ти хареса - рече Монти.
Последва задължителният пазарлък и Джек излезе от магазина с нови придобивки.
Пъхна ги в предния си ляв джоб. В другия имаше стотина долара в брой. Чувстваше се
много по-спокоен отколкото на идване.
Сега вече можеше да насочи мислите си към Джиа.
Зачуди се дали Вики е с нея. По всяка вероятност. Не искаше да отива при тях с
празни ръце. Влезе в един магазин и намери онова, което търсеше - купчина космати
малки топки с по две тънки антени, плоски стъпала и големи въртящи се очи. Вики ги
обичаше колкото портокалите. Джек обожаваше изражението й, когато бръкнеше в
джоба му и намереше там подарък.
Избра едно оранжево животинче и се отправи към дома си.
7.
Обядът му се състоеше от бира и консерва с риба. Хапна в хладния си апартамент.
Трябваше да се качи на покрива за ежедневната си гимнастика, но знаеше каква е
температурата там.
По-късно. Ненавиждаше физическите упражнения и търсеше най-различни
оправдания, за да ги отложи. Не пропускаше нито ден, но и не подминаваше
възможността да се забави.
Отвори гардероба до банята, за да скрие двете си нови ценности. Извади част от
мазилката на стената, после махна една от кедровите дъски зад нея. Там бяха
водопроводните тръби, към чиято изолация като украшения за коледна елха бяха
прикрепени десетки редки монети. Джек намери място за новите.
Сложи дъската и парчето мазилка на местата им и се дръпна назад, за да огледа
произведението си. Чудесно скривалище. По-достъпно от трезор и по-хубаво от вграден
в стената сейф. В днешно време крадците използваха детектори за метал и за броени
минути намираха сейфа, разбиваха го или го отнасяха със себе си. Ала тук детекторът за
метал щеше само да потвърди, че зад стената на банята има тръби.
Единственото, от което трябваше да се безпокои, беше пожар.
Съзнаваше, че психиатрите можеха да го определят като параноик, но Джек имаше
по-добро обяснение - когато живееш в град, заемащ едно от първите места по обири в
света и имаш професия, заради която често си навличаш гнева на някои хора, и нямаш
застраховка, изключителната предпазливост не е симптом на душевно заболяване, а